​През последните няколко години интересът на международната публика към корейската литература нараства и несъмнено това се дължи отчасти на широката популярност на авторката Хан Канг и наградата за преводна литература Man Booker, която тя получи през 2016 за романа си The Vegetarian. Конкуренцията за приза беше изключително силна, но журито предпочете романа на Канг пред „Странност на ума“ на Нобеловия лауреат Орхан Памук и The Story of the Lost Child на нашумялата италианска писателка Елена Феранте. Хан Канг е първата представителка на страната си, удостоена с наградата, а The Vegetarian е изобщо първата й книга, преведена на английски език. 

                                                      "Вярвам, че хората трябва да са растения."

Тези думи на великия поет модернист И Санг, написани по време на японската окупация над Корея на забранената по това време азбука хангъл, обсебват Хан и са семената, от които ще се роди The Vegeterian. Илюстративните образи на И Санг, които показват действието на насилието на империализма върху колониалния човек, се отразяват в сюрреалистичното и живописно изображение на личния бунт на жената в The Vegeterian. Първоначално публикуван в три новели в Южна Корея преди близо десетилетие, романът първоначално бива приет като "много краен и ексцентричен" в Корея. Изненадващ е успехът, който книгата въпреки това успява да пожъне – превръща се в международен култов бестселър, продаван в двадесет държави и носител на награда след награда. Романът разказва историята на Йеонг-хe, която, преследвана от гротескни сънища, първо спира да яде месо, а после и изобщо храна, в радикален отказ от жестокостта и унищожителните сили, присъщи на човека. В патриархалното корейско общество, където вегетарианството е рядко явление, действията на Йеонг-хе водят до отхвърлянето и от семейството й и институционализирането й в заведение с душевноболни. Намесването на еротика в наратива добавя още нива в изследването на темите за насилието и човешката природа в романите на Канг. Анорексичното тяло на главната героиня е провокативен психологически портрет на начина, по който една жена решава да се отнесе с тялото си.

Тази година авторката отново е срeд 13-те номинирани за международната награда Man Booker за романа The White Book. Книгата съдържа общо 65 разказа за всичко бяло, включително завивки и дрехи за новородени деца, захарни кубчета и ориз. Книгата се разказва името на жената "Аз" и по-голямата й сестра "Тя". В книгата, съставена от три части – "Аз", "Тя" и "Всичко бяло", Канг разказва истории за неща, които никога не се замърсяват или повреждат. Фондацията, организатор на конкурса, ще обяви шортлист от шест кандидати през април месец, а крайният победител ще бъде обявен на 22 май.

___________________________________________________________________________________​

Хан Канг е родена през 1970 г. в Гуанджу, Южна Корея. Баща й, новелистът Хан Сунг-уон, трудно печели пари с творчеството си и затова семейството се мести често. Тя казва, че й е било трудно, когато е била още дете, но всичко е било наред, защото се е заобикаляла с книги. Когато е на 9 семейството и се установява в Сеул, месеци преди избухването на сблъсъците в Гуанджу от 1980 г., когато въоръжени сили на правителството нападат цивилни, протестиращи срещу авторитарното управление, и стотици биват убити. Хан Канг не става директен свидетел на събитието, но то оставя огромен отпечатък върху вижданията й както за способността на хората да упражняват насилие, така и за съпричастността и изкуплението. Нейното изумление от тези противодействащи си импулси е движещата сила зад много от творчеството й. Конкретно за The Vegeterian казва, че са я занимавалия мисли относно спектъра на човешкото поведение и се е питала дали човек може да живее напълно невинен живот в днешния пълен с насилие свят и какво ще стане, ако някой опита да го направи. Към момента авторката работи като професор в отдела за творческо писане в Сеулския институт по изкуствата.

Ако сте се чудили как изглежда далечното минало през призмата на съвремието, сборникът с разкази на големия китайски писател Лу Сюн, ще ви даде изчерпателен материал по темата. Най-хубавото в този случай е, че освен всичко друго, ще успеете и да се посмеете от сърце.

"Стари истории в нова редакция" събира осем разказа, писани между 1922 и 1935 г. В основата им стои ясно открояваща се сатира и реализъм, които представят съвременната действителност през призмата на митологията и историята. Именно поради тази причина звучат актуално и днес. В произведенията си Лу Сюн хвърля ръкавица срещу старото и дава нов поглед върху известни исторически събития и митологични сюжети. Със силата на новаторския си нюх, авторът умело пародира божества и велики герои, познати мъдреци и известни владетели, за да ни покаже смешно-тъжни истории - по донкихотовски човечни и да ни накара да се замислим. Същото чувство аз самата съм изпитвала само при гледането на анимето "Саюки", което по подобен начин пародира героите от известния китайски роман "Пътуване на Запад" и ги показва в тяхната човешка светлина.

В основата на "Стари истории в нова редакция" е залегнало ежедневието на персонажите. Това, до известна степен, размива връзката с мита и фантазията и прави творбите автентични. Балнсът се получава от точните дози хумор, които Лу Сюн поднася дискретно и очарователно. Човек трябва да умее да чете между  редовете, за да надникне в дълбочината на историите и да осъзнае, какво действително се крие в тях. Сатирата разрязва като бръснач, не само миналото, но и съвременната действителност. Толкова е ярка и запомняща се.

За да е по-ясен на хората, авторът, макар да използва цитати от древни текстове, повече разчита на обикновения език в произведенията си. Не се осланя на възвишения старокитайски. Осемте творби отнасят читателите на друго място, в друго време. Лу Сюн им помага да видят Сътворението, да усетят душевните терзания на Стрелеца И (митичен герой), да се докоснат до колосалните дела на Великия Ю (легендарният владетел, овладял наводненията в древен Китай) или да поразмишляват над смисъла на съществуването заедно с Лао Дзъ и Конфуций.

Лу Сюн 
(1881 - 1936)
Лу Сюн е водеща фигура в съвременната китайска литература. Един от най-почитаните писатели в страната. Лу Сюн е още журналист, публицист, редактор и преводач. Смятат го за "просветител на народа". 

Истинското му име е Джоу Джаншоу. Потомък е на основателя на неоконфуцуанството.
Като студент, авторът следва медицина в Япония и още там се отказва от дългата плитка - революционен акт, който изисквал голяма смелост в онези години. След връщането си в Китай, Лу Сюн работи като преподавател. Писателският му талант се проявява успоредно с издателската дейност, която започва да развива активно. В своите произведения той неизменно вгражда нова и различна гледна точка, което ги прави уникални за времето си.

Представям си Лу Сюн като човек, свел глава над писалище, разлистващ стари книги и усърдно събиращ предания от древността. Раждането на този сборник е донякъде спонтанно и изненадващо. Авторът включва разказа "Снаждане на небето" в първия си сборник (1923) и съвсем не предполага, че изпод четката му ще се роди шедьовър. Желанието му е било да направи нещо нетрадиционно, да съчетае древността и съвремието в едно. И действително е успял. Защото след първата творба се появява втора, а после още една и така, докато цифрите достигат свещеното източно число - осем.

***

Изданието на "Стари истории в нова редакция" е второ за България и се посвещава на 135 години от рождението на Лу Сюн. Предговорът е на Дора Беливанова, която превежда разказите по китайското издание от 1961 г. Допълнително е поместен и предговор на самия автор.

Сборникът може да се намери в каталога на издателство "Изток-Запад". Предимство на новата книга е твърдата й корица и приказното художествено оформление.
Приятно четене!

Бърз жест за поздрав - изплези си езика! Странно, нали? В Тибет е толкова нормално, колкото тук е здрависването. Съществуват различни предания относно как хората в Тибет са развили този обичай. Две от тях са, че това е започнало като "проверка" дали човекът не е зъл (не практикува черна магия, не борави с отрови или рецитира мантри със зла цел). Ако езикът му е черен, ами - лоши новини. Втората е подобна с различен акцент - черният език би бил символ на лоша карма, злини в минали животи, но отново е сигнал да се пазиш. Покажи ми езикът си и ще ти кажа дали си добър.

"Изплези си езика" е дело на Ма Дзиен - първата и последната му книга, издадена в родния му Китай. Първа и последна, защото след публикуването си през 1987г. попада под строга цензура, бива забранена и наречена "вулгарна, пошла книга, която оклеветява образа на тибетските събратя". И за времето си наистина е шокираща, бих казала, че дори сега е. Тибет често в ума ни придобива формата на далечно късче земя, обитавано от монаси, възвишени хора, търсещи просветление. Тибет често е и синоним на духовна възвишеност и дестинация за хора "търсещи себе си". Ма Дзиен поема на пътешествие из тази така увенчана с митове земя, за да избяга от арест в родния си Китай (дотогава се препитава като фотограф и художник, а след 1983г. те биват виждани като заплаха за китайското общество; започват масови арести). 

В петте разказа, съставящи книгата, авторът се сблъсква с масова бедност, глад, проституция и разрушение. Едно тибетско пътешествие, но не към спиритуално възвишение, а към спиритуален разпад. Разказите са едновременно документални и художествени. Ма Дзиен споделя, че е писал за Тибет, както го е преживял - в реалността и в ума си. През неговите очи надникваме не просто в страници с документалистика и сурови факти, а в преживяване - неговото собствено и това на местните хора. 

С книгата ме срещна случайното бродене из Столична библиотека. На рафта с нови или популярни издания, тази ми се плезеше (хах) и ме предизвикваше да я отведа у дома за една не твърде спокойна литературна вечер. Едновременно поглъщах бруталната реалност на Тибет и потрепвах от удоволствие пред творческия размах на Ма Дзиен. Толкова, толкова сурови "кадри", а описани така деликатно. "Посвещаване" - последният разказ беше и най-силен сред петте в моите очи. Не само заради информативната си стойност - различния Тибет, различните обичаи, различни хора. А защото под една или друга форма въпросите, които изникват в ума ми, докато погледа ми бяга по редовете, касаеха и мен. Докъде сме готови да стигнем в името на целта си? Колко време можем да издържим в студа преди да замръзнем? (Буквално и преносно.)

"Изплези си езика" издава изд. Жанет45. Преводът от китайски е дело на Стефан Русинов. 
 ISBN- 978 619 186 049 4

​Корейската поп култура е неустоима - толкова шарена, различна, богата и въвличаща в едно глобално общество от почитатели. Въпреки продължителните ми опити да не попадна под нейното влияние, един хубав майски ден позволих на Халлю вълната да ме залее и понесе със себе си. Намерих се в нещо като Страната на чудесата и даже се чудех защо не съм се гмурнала по-рано. Корейската поп култура обаче може да е и главозамайваща – понеже включва думичката „култура“ някак си мислиш, че познаваш Корея. Истината обаче далеч не е такава – Халлю вълната е феномен едва от 90те години на миналия век и макар, разбира се, корейската култура да се отразява в нея, тя далеч не я изразява пълноценно.

Книгата „Корейски разкази. Антология ХХ век“(изд. „Изток-Запад“) е една покана да се запознаем с част от истинската Корея. В разказите, поместени в нея, заварваме Корея под  японска власт.  В началото на ХХ в. (1910 г.) страната попада под японска окупация и така започва един от най-тъмните периоди в корейската история, продължил 35 години. Краят му настъпва заедно с края на Втората световна война, развоят на която обаче е и причината за разделянето на Корейския полуостров.

Разказите в антологията са сурови. Толкова сурови, че на моменти наистина усещаш горчив вкус. Мизерията и нищетата са на почти всяка страница, но сред тях проблясва богата палитра от човешки характери. Героите използват различни средства, но се борят за едно и също – за оцеляване, било то физическо или духовно. Борят се поне да запазят разсъдъка си, защото често за достойнство дори и дума не може да става. Някои от тях измислени, други истински, те са автентично отражение на света, на който са съвременници авторите. Мисълта, че такава е била реалността преди по-малко от 100 години е стряскаща, но трябва да се радваме, че  това е минало.

След като почетох тази антология, почувствах Корея по-близка - сякаш ми е разкрила страна от себе си, която дълго е била скрита. Сега отношенията ни са по-искрени. 

                                                                                                                  Автор: Емилия Кирчева

Държа в ръцете си новата книга на издателство "Милениум" и си спомням с усмивка на лице за един филм, който гледах преди няколко седмици. Лентата е китайско-индийска копродукция, посветена на известния пътешественик от VII в., китайският монах Сюендзан. Преди 1300 г. той поема по опасните пътища на запад, за да достигне Индия, където да изучи свещените текстове на будизма. В Китай по онова време се нуждаели силно от оригиналните писания, даващи дълбочина и правилен поглед върху тази философия. Пътят на Сюендзан бил осеян с множество опасности и перипетrи, но каква била радостта му, когато пристигнал в прочутия университет Наланда и започнал да събира знания, които по-късно предал на бъдещите поколения. Тези знания са запазени и до днес. Те са пътят към духовното спасение на човечеството. 

"Сидхарта и пътят към нирвана" съдържа 44 притчи за създателя на будизма, разположени на 170 страници и допълнени с мисли и цитати. В уводната част ще се запознаете с историята на принц Сидхарта, обвита в легендарна окраска, разпространявана до ден днешен в почти еднакъв вариант. По подобен начин режисьорът Бернардо Бертолучи ни я показва през 1993 г. в своята кинолента "Малкият Буда". 

Преди да стане Буда ("напълно просветен"), Сидхарта Гаутама бил принц в едно от малките кралства на Северна Индия. Той тънел в разкош и не знаел нищо за света извън дворцовите стени. Когато пораснал, съдбата го сблъскала с т. нар. "гранични ситуации" (той видял в един ден старец, болен човек и мъртвец), които отворили очите му и го накарали да захвърли стария си живот, за да стане отшелник. Целта му била да открие лек за страданията на хората. Търсел истината за живота и смъртта. След като дори крайният аскетизъм не успял да преодолее собствените му терзания и да му донесе просветление, Сидхарта осъзнал, че крайностите не водят до резултат. Историята, обвита в легенди, разказва че след дълго търсене, принцът прозрял истината и получил така жадуваното просветление под клоните на едно смокиново дърво в град Бодгая. Той изпаднал в състояние на нирвана. Страданията изчезнали и с това крайната цел била постигната.

"Всичко се променя. Нищо във Вселената не се губи. Тя е подчинена на закона за кармата (причината и следствието). Всичко, което ни се случва, е резултат от собствените ни мисли и действия." От тези думи изкристализират четирите благородни истини на будизма:
* Страданието е вечно
* Страданието е причинено от копнеж, силно желание по нещо.
* Страданието може да бъде превъзмогнато
* Правилно насочване на мислите и поведението

Силата на книгата се крие в обикновените думи, които казват много истини. Твърдата увереност на Буда, че всеки сам трябва да изживее и изстрада собствения си път и да достигне до своите отговори, е неизменна и до днес. Неговото учение може само да даде насоките, но тълкуването и изборът зависят изцяло от одления човек. 

Вероятно искате да достигнете успокоение или духовно просветление?! Но дори да не се стремите съзнателно към този висш идеал, можете да попиете от мъдростта на Изтока и притчите на будизма, като разгърнете тази малка книжка. Всяка страница ще ви донесе ново познание и ще усмихне времето, прекарано в четене.

                                                                                                               Автор: Мария Симеонова