Истина и илюзия
Картина, свързана с прочута опера на Моцарт, звънче на „жива мумия“, заровено в тайнствена гробна могила, харизматичен милионер, знаменит художник с противоречиво минало и един портретист, стигнал до кръстопът в живота, който се опитва да открие себе си чрез отшелническо усамотение в планината.
Когато четете Мураками, винаги очаквайте изненади. Това важи с пълна сила за най-новия роман на писателя, „Убийството на Командора“, излязъл наскоро на български език, благодарение на издателство „Колибри“. Книгата се превърна в най-продаваното заглавие у нас за месец май.
Ако трябва да обобщим стила на художественото произведение, което този път е „нарисувал“ Мураками, то той ще е смесица от импресионизъм, сюрреализъм и японска живопис. Към тях добавяме щипка магически реализъм, който ни потапя в плен мистериозни образи и тайнствени илюзии, обвити в сложен и дълбок замисъл.
Главният герой в историята е 36-годишен портретист, който живее изолиран в отдалечена планинска къща, принадлежала на известен художник. Причините, довели до бягството от действителността, остават на заден план, веднага след откритието, което мъжът прави в мансардата на постройката. Привлечен от съжителството със странен пернат обитател, той попада на необикновена картина – единствената творба, останала от стария художник, озаглавена „Убийството на Командора“. Картината се оказва учудващо реалистична, но загадъчно нелогична, с нарушена композиция. Творбата претворява сцена от операта „Дон Жуан“ на Моцарт. Героите са нарисувани в японски стил, с облекла от ерата Асука (538-710г. – изключително интересен период, който се характеризира с разцвет на културата). В добавка откриваме още един персонаж, който не съществува в моцартовата постановка. Това е фигура на мъж със странно удължена глава, подаващ се от капак под земята.
Въпреки необикновения си вид, платното пленява откривателя си. От него лъха необичайна енергия, станала впоследствие катализатор за множество загадъчни случки, които преобръщат живота на главния герой.
Изкуството в романа на Мураками
Както е известно на широката публика, авторът обича да прави в книгите си интересни паралели с изкуството – музика, литература, изобразително изкуство. Река от метафори с безброй препратки и символи могат да се открият между редовете в романа.
Музикалното оформление включва джазови и рок парчета, както и класика, най-вече немска такава – Шуберт, Бах, Брамс, Моцарт, струнни квартети на Бетовен, Верди и Пучини, включително опери на Моцарт и Щраус („Дон Жуан“ и „Кавалерът на розата“).
Литературата е представена чрез заглавието „Съдба на две поколения“ от „Разкази за пролетния дъжд“ и „Разкази за луната и дъжда“ на Акинари Уеда (XVIIIв. – това са разказите, послужили като основа за филма „Угецу“ на Кенджи Мизогучи), „Семейство Абе“ на Огаи Мори, както и демонологичните сборници на поета-художник Торияма Секиен. Японската традиционна живопис е символична. Тя поставя акцент върху празното пространство, което подсилва въздействието на дадена творба. Ето защо тя също намира своето достойно място в историята на Мураками.
Прологът е интригуващ и провокативен. Безлик персонаж моли главния герой да му направи портрет. Но как се рисува нищото? Тогава в съзнанието изниква познатата картина на художника Рене Магрит „Синът на човека“. Там е нарисуван човек, без лице, което донякъде наподобява началната сцена в книгата.
Книгата е истински лабиринт с множество неизвестни, които се наслагват с всяка прочетена страница. На моменти читателят изпада в ролята на Алиса, незнаейки накъде ще поеме действието и какви обрати ще се случат при следващата стъпка.
Приключението в планинската къща изглежда като мимолетно бягство от действителността. Изпаднал в духовна и творческа криза, портретистът се отдава на размисли за живота и света, но съдбата му поднася нови загадки и трудности. Многопластовата история се усложнява с напредването на действието (това е донякъде и исторически роман, понеже свързва някои от образите със страници от времето на Втората световна война – Хитлер и Гестапо, както и трагичните събития в Нанкин). Пъзелът се оказва с много липсващи парчета. Ще успее ли главният герой да го подреди, а с това и собствения си живот?
Типично в японки стил, авторът не се стреми да дава изчерпателен отговор на всички породили се въпроси. Той ни показва света от различна гледна точка. Преживяването е необходимо изпитание, което дава необходимата яснота на героя и му показва нов път.
Животът е колело. Историята на Мураками е един кръг, който връща героите в изходна позиция - преродени и обновени.
Интересно е, че книгата не е приета еднозначно във всички краища на света. В Хонконг е цензурирана, заради някои „неприлични“ според местните стандарти сцени.
Любопитно:
Автор: Мария Симеонова
Картина, свързана с прочута опера на Моцарт, звънче на „жива мумия“, заровено в тайнствена гробна могила, харизматичен милионер, знаменит художник с противоречиво минало и един портретист, стигнал до кръстопът в живота, който се опитва да открие себе си чрез отшелническо усамотение в планината.
Когато четете Мураками, винаги очаквайте изненади. Това важи с пълна сила за най-новия роман на писателя, „Убийството на Командора“, излязъл наскоро на български език, благодарение на издателство „Колибри“. Книгата се превърна в най-продаваното заглавие у нас за месец май.
Ако трябва да обобщим стила на художественото произведение, което този път е „нарисувал“ Мураками, то той ще е смесица от импресионизъм, сюрреализъм и японска живопис. Към тях добавяме щипка магически реализъм, който ни потапя в плен мистериозни образи и тайнствени илюзии, обвити в сложен и дълбок замисъл.
Главният герой в историята е 36-годишен портретист, който живее изолиран в отдалечена планинска къща, принадлежала на известен художник. Причините, довели до бягството от действителността, остават на заден план, веднага след откритието, което мъжът прави в мансардата на постройката. Привлечен от съжителството със странен пернат обитател, той попада на необикновена картина – единствената творба, останала от стария художник, озаглавена „Убийството на Командора“. Картината се оказва учудващо реалистична, но загадъчно нелогична, с нарушена композиция. Творбата претворява сцена от операта „Дон Жуан“ на Моцарт. Героите са нарисувани в японски стил, с облекла от ерата Асука (538-710г. – изключително интересен период, който се характеризира с разцвет на културата). В добавка откриваме още един персонаж, който не съществува в моцартовата постановка. Това е фигура на мъж със странно удължена глава, подаващ се от капак под земята.
Въпреки необикновения си вид, платното пленява откривателя си. От него лъха необичайна енергия, станала впоследствие катализатор за множество загадъчни случки, които преобръщат живота на главния герой.
Изкуството в романа на Мураками
Както е известно на широката публика, авторът обича да прави в книгите си интересни паралели с изкуството – музика, литература, изобразително изкуство. Река от метафори с безброй препратки и символи могат да се открият между редовете в романа.
Музикалното оформление включва джазови и рок парчета, както и класика, най-вече немска такава – Шуберт, Бах, Брамс, Моцарт, струнни квартети на Бетовен, Верди и Пучини, включително опери на Моцарт и Щраус („Дон Жуан“ и „Кавалерът на розата“).
Литературата е представена чрез заглавието „Съдба на две поколения“ от „Разкази за пролетния дъжд“ и „Разкази за луната и дъжда“ на Акинари Уеда (XVIIIв. – това са разказите, послужили като основа за филма „Угецу“ на Кенджи Мизогучи), „Семейство Абе“ на Огаи Мори, както и демонологичните сборници на поета-художник Торияма Секиен. Японската традиционна живопис е символична. Тя поставя акцент върху празното пространство, което подсилва въздействието на дадена творба. Ето защо тя също намира своето достойно място в историята на Мураками.
Прологът е интригуващ и провокативен. Безлик персонаж моли главния герой да му направи портрет. Но как се рисува нищото? Тогава в съзнанието изниква познатата картина на художника Рене Магрит „Синът на човека“. Там е нарисуван човек, без лице, което донякъде наподобява началната сцена в книгата.
Книгата е истински лабиринт с множество неизвестни, които се наслагват с всяка прочетена страница. На моменти читателят изпада в ролята на Алиса, незнаейки накъде ще поеме действието и какви обрати ще се случат при следващата стъпка.
Приключението в планинската къща изглежда като мимолетно бягство от действителността. Изпаднал в духовна и творческа криза, портретистът се отдава на размисли за живота и света, но съдбата му поднася нови загадки и трудности. Многопластовата история се усложнява с напредването на действието (това е донякъде и исторически роман, понеже свързва някои от образите със страници от времето на Втората световна война – Хитлер и Гестапо, както и трагичните събития в Нанкин). Пъзелът се оказва с много липсващи парчета. Ще успее ли главният герой да го подреди, а с това и собствения си живот?
Типично в японки стил, авторът не се стреми да дава изчерпателен отговор на всички породили се въпроси. Той ни показва света от различна гледна точка. Преживяването е необходимо изпитание, което дава необходимата яснота на героя и му показва нов път.
Животът е колело. Историята на Мураками е един кръг, който връща героите в изходна позиция - преродени и обновени.
Интересно е, че книгата не е приета еднозначно във всички краища на света. В Хонконг е цензурирана, заради някои „неприлични“ според местните стандарти сцени.
Любопитно:
- Сокушинбуцу – ритуално мумифициране – разгледаната в книгата будистка практика е прилагана между 1081 и 1903г. в северната част на о. Хоншу. През 1877г. е забранена със закон от им-р Мейджи. Монаси се подлагат на доброволно мумифициране за изкупление на човешките грехове. Те влизат в специално подготвени ями и в продължение на дни медитират, държейки броеница и камбанка, като предварително са се подложили на специална диета, която след смъртта им да запази тялото почти непокътнато.
- Операта „Дон Жуан“ – сцената, нарисувана в творбата на стария художник, представя едно убийство. Командорът е смъртно ранен от Дон Жуан в първата сцена на операта и в края й умира, защитавайки добродетелната си дъщеря – Дона Анна. На гробището статуята от паметника на Командора проговаря. Дон Жуан, с фатална безразсъдност, кани статуята на вечеря. В последната сценя тя се появява и отвежда непокаялият се Дон Жуан в ада, под звуците на Хор на Демоните.
Автор: Мария Симеонова
