Модернизацията Мейджи в контекста на външнополитическите                                                   взаимоотношения (1868-1912)
                                              Автор: Светлана Иванова
                                             Издателство: Изток-Запад
Представям сериозен труд, който въпреки научната си стойност, спокойно може да бъде полезен на всеки, който се интересува от Япония и нейната история. Творбата позволява да надникнем дълбоко в процесите, разразили е от средата на 19и век и да открием, какво се крие зад модернизацията Мейджи. Става дума за истинска революция във всички сфери на живота, постигната за отрицателно време. Хронологията на събитията обхваща периода Бакумацу и последвалата ера Мейджи  - общо 60 години (от 1854 до 1912г.). Две от главите са посветени на самата модернизация Мейджи. Разкриват нейните особености и етапи, през които преминава преобразяването на страната. Останалите показват отношенията между Япония и външните държави – в това число заобикалящите я съседи. 
Книгата е написана увлекателно, на достъпен език и освен културни, исторически, политически и икономически изследвания в рамките на 10 глави, предлага богат снимков материал (множество гравюри и портрети на известни личности от онова време), както и подробни бележки и обяснения на термини и събития, събрани в няколко приложения.
Япония винаги е удивлявала света със своята самобитност и напредничави идеи. Но какво се случва, когато една затворена страна в края на ерата Токугава бива принудена да се отвори за света? Тя има два изхода: или да се предаде на Великите сили и да се превърне в периферен придатък на техните икономики, или да развие независим потенциал, който да я постави на равни начала със силните на деня и да запази собствения й суверенитет. Оказва се, че когато има желание и решителност за действие, това става възможно, но каква е цената, която трябва да се заплати и дали усилията си струват? Япония печели едно (нови територии, развива индустрия), но постепенно губи друго – човешкото си лице. Превръща се в истинска империя. Всичко това е разгледано подробно в описанието. Разкрити са положителните и отрицателните страни на целия процес.
Колосалните промени, случили се по време на Модернизацията или Реставрацията Мейджи, обхващат всички сфери на обществения и политическия живот. Трансформацията, подобно на райдърски хеншин, е феноменална. Тя се извършва за отрицателно време. Ако на останалите държави е било необходимо столетие, за да навлязат в модерната епоха, Япония извършва това за десетилетия. Най-разумният начин това да се случи бързо, е съчетанието между модернизация и традиции. Традиционните ценности не се разрушават, а се обновяват в името на общите цели на всички.
Модернизацияна Мейджи е бурно време, в което основните цели на Япония са свързани с промени, адаптация към новите условия и изграждане на модерна държва, конкурентноспособна на останалите големи страни.
Разлиствайки страниците на книгата, читателите ще попаднат в свят, пълен с удивителни чудеса. Зад всички тях стои труда и интелекта на една нация, устремила поглед напред  в бъдещето.
Авторката Светлана Иванова е преподавател по история на Япония, Китай и Корея в СУ „Св. Климент Охридски“.
Консултант на книгата е проф. Нако Стефанов. Оформлението на корицата е дело на Марио Йорданов.
Открийте заглавието в книжарниците или на онлайн адрес –
https://iztok-zapad.eu/modernizatsiyata-meydzhi-v-konteksta-na-vanshnopoliticheskite-vzaimootnosheniya-1868-1912-1969

                                                                                                             Автор: Мария Симеонова

                               Корейски приказки на български език
Към детската поредица на издателство "Изток-Запад" вече можем с радост да отбележим появата на  дъгоочакваното заглавие "Корейски приказки". Оформена луксозно, с дебели корици и удивителни илюстрации, книгата привлича вниманието не само на почитателите на корейскита култура, но и на всеки любител на далечното и необикновеното.
110 богато изрисувани страници събират 21 приказки.
Приключенията отвеждат читателите в далечни земи. Запознават ги с нравите и обичаите на хората, населяващи другия край на света. Сред обитателите на корейската приказна действителност са хитроумни зайци и мистериозни феи, зловещи токебита (подобни на нашите дяволи или таласъми) и царе с магарешки уши, почтителни тигри и глупаци-късметлии. Любопитен извод може да бъде изведен, след прочитането на отделните произведения. Те пазят и предават на поколенията изконни човешки ценности. Поуките от тях са ярки и категорични. Сред страниците всеки от нас може да открие по нещо важно за себе си. Приказките водят малките пътешественици на специално място, където се запознават със задружни братя, които винаги мислят един за друг, изобретателни същества, откриващи изход от трудни ситуации и жабчета-пакостници, които достигат истината за живота чрез трудни уроци от съдбата. Връзката с митологични сюжети също може да бъде забелязана. Тя е дълбоко закодирана в заглавието "Пастира и Тъкачката".  
Особено оригинална е идеята скицираните на заглавните страници рисунки да придобиват завършени цветни измерения в същинските части на историите. Красивото оформление напомня на автентична корейска манхва (комикс).

От 16 юли новата книга "Корейски приказки" се разпространява в книжарниците. Можете да я поръчате и от сайта на издателство "Изток-Запад". 
https://iztok-zapad.eu/koreiski-prikazki
Приказките се издават с любезното съдействие на фондация "Даесан", Сеул.

Интервю с Анета Димитрова - хоноруван преподавател към катедра "Кореистика" на СУ "Кл. Охридски", докторант

1. Как се появи идеята за издаването на книга с корейски приказки? Доколкото си спомням, подобни преводи не са правени повече от 20 години. Последната подобна книжка, излизала у нас, е "Корейски приказки" на издателска къща РЕКС - Асеновград. Тове се случва през далечната 1992г.
Винаги много съм харесвала приказки и смятам, че те са най-лесният начин да започнеш да разбираш един народ. Все пак именно чрез тях се възпитават ценности у децата и се вадят поуки. Корейският приказен свят е многослоен и изключително богат. Фактът, че от толкова много години не са издавани у нас, също допринесе за решението ни да представим на българската публика нов превод на корейски народни приказки.

2. Колко души работиха с теб?
Работихме заедно с още три колежки - Ирина Узунова, която е и нашият илюстратор, Ралица Манолова и Павлина Плачкова. Освен това д-р Ким Се Уон е редактор на книгата. Трябва обаче да спомена и няколко от нашите преподаватели - д-р Манчева, доц. Иванова, д-р Бенева и доц. Сотирова, които също много ни помогнаха с идеи и насоки.

3. Как направихте подбора от приказки и какви източници използвахте при превода?
Искахме да покажем възможно най-разнообразни страни на корейските приказки. Има такива, които звучат безкрайно далечни, а може би дори и чудати за нас. Има и такива мотиви, обаче, които много се доближават до нашите или поне до типа персонажи, с които сме свикнали. Чрез този подбор целяхме да разкрием на българския читател колко необикновени могат да бъдат корейските приказки, но и понякога близки до нас. Включихме и няколко по-популярни, като “Тъкачката и Пастира”, чиято версия може да се намери и в Япония и Китай.

4. Какви трудности и предизвикателства срещнахте по време на работата си по тази книга?
Това, че няколко човека работихме по превода, имаше много позитиви откъм разнообразието на изказа, но и много сложни моменти, когато четирима човека са на различни мнения за някоя дума. В корейския език, и особено в приказките и литературата за по-малки, има много ономатопеи (звукоподражателни), каквито в българския рядко използваме. Те не бяха никак лесни за превод. Идиомите и поговорките, разбира се, винаги представляват трудност. Хоноративната система в корейския, т.е. система, чрез която се изразява учтивост, няма аналог на български. Също така тавтологиите са много типични за корейския език, но в превода не бива да присъстват.

5. Коя е любимата ти корейска приказка и какви поуки могат да изведат читателите, разлиствайки това прекрасно томче?
Любимата ми винаги е била “Синовната обич на тигъра”. Тигърът в корейските приказки много напомня на вълка в българските. Макар често да е описван като зъл персонаж, в тази приказка се проявява наивната му страна. Синовната почит всъщност е най-висшата конфуцианска, следователно и корейска, ценност и добродетел. Без да издавам какво се случва в приказката, много ме трогна, че дори тигър може да изпитва синовна обич.

6. Според теб, кои други корейски автори и произведения биха се понравили на българските читатели?
Смятам, че историческите романи биха допаднали на българските читатели. Корейската история е много интересна, често и драматична. Наскоро излезе “Спомените на една корейска принцеса”, който разказва за трагичната съдба на принцесата и семейството й.
Голяма част от съвременните корейски произведения са много специфични и често разглеждат наболели социални проблеми. Затова понякога за българските читатели може да са малко нетипични, но автори като Хан Кан, И Минджин, Шин Кьонсук, Хуан Сонми си заслужават да се прочетат. Някои от техните произведения дори могат да се намерят на български.

7. Бъдещи планове. Какво ново можем да очакваме от преводачите кореисти?
Обожавам корейските кратки разкази и винаги съм искала да представя още на българските читатели. С Ирина, човека зад тези прекрасни илюстрации, сме планирали още един проект, но засега няма да издавам повече.
 8. Послание към читателите.
Бъдете любопитни и отворени към нови светове! Няма нищо по-магическо от това да откриваме колко различни и не чак толкова различни са хората по света.
Потърсихме за интервю и другата преводачка - Ирина Узунова, която е и художник на прекрасните илюстрации към книгата.
За Ирина Узунова:
Ирина е любител на Азия и на изкуството от малка. Завършва кореистика през 2012 в Софийския университет и магистър Дипломация и международни отношения в Нов Български университет. Макар след известно време работата да я отвежда в други неочаквани посоки, корейският език продължава да е съпътстващ в най-различни проекти и занимания, включително преподаване и превод, докато рисуването остава умение, което развива в свободното си време. Любовта си към корейската култура задоволява с музика, филми, сериали и книги. В превеждането и илюстрирането на "Корейски приказки" тя намира идеалния проект, който съчетава две от дългогодишните ѝ страсти - Корея и рисуването, както и работата с хора, които са също толкова отдадени на любовта си към Изтока.
Въпрос: Няколко думи за оформлението на чудесната корица и рисунките към всяка една приказка. Изглеждат изключително автентични. Напомнят на корейска манхва.
Ирина Узунова: Целта ми със стила на илюстрациите беше да постигна магическо настроение, но да запазя някаква степен на реализъм, за да предам достоверно специфичните особености на корейската култура. На места дребни елементи, като завъртяните облаци, ококорените очи на животните и акварелните фонове на сцените са препратка към традиционното корейско изкуство, което е било изключително символично и издържано.
"Синовната обич на тигъра" - Една от любимите ми илюстрации. Вярността на децата към родителите е една от най-дълбоко залегналите ценности в корейската култура, заради което исках тази илюстрация да се приближава като стил и настроение до старите традиционни корейски пейзажи - с естествени тонове, бамбук и т.н.
"Непослушното жабче" - Тази приказка, макар също засягаща темата за вярността на децата към родителите, показва обратния развой на събитията на тази с тигъра - какво става ако децата не проявят нужното уважение към родителите си. И понеже голямата грешка на жабчето е да погребе майка си до реката, фокусирах илюстрацията именно около реката - зеленината и леките отражения във водната повърхност, и ленното настроение, което отразява безгрижността на жабчето.
"Задружните братя", "Златната перла", "Глупакът, който върнал усмивката на дъщерята на кмета" и "Духът на приказките" - Това, което обединява тези илюстрации, е стремежът да вкарам повече традиционни елементи от ежедневието на корейците скрити във фона - красивите червени и синкаво-зеленикави керемидени покриви, престояващите съдове с кимчи, маските, които са носели актьорите и танцьорите, красивата бяла керамика, изрисувана в синьо-зелени пейзажи, изящните чаени сервизи, шарените торбички и елегантните геометрични прозорци. Всичко това е едва малка част от магията и пъстротата на корейската култура.
"Как животните се скарали кой е по-голям" - Това е една от многото версии на историята как е създаден зодиака в Азия. От Китай до Япония можете да чуете всякакви версии. Но с тези версии вървят и някои различия, за които трябваше да внимаваме в илюстрациите - например китайските, корейските и японските дракони би трябвало да имат различен брой пръсти!
"Черният дроб на заека" - Тази приказка беше изключително забавна за илюстриране. Най-голямото предизвикателство беше как би изглеждал двореца на Морския владетел. Крайният резултат е вдъхновен от пясъчен замък, като онези, които децата строят на плажа, но с инкорпорирани елементи от традиционната корейска архитектура, като сините леко извити покриви.
"Феята и дърварят" - В тази илюстрация реших природата да е фокуса, първо, защото всъщност Южна Корея е изключително зелена и красива страна, и второ, защото мистиката на водопада с вдигащата се пара, някакси успява да предаде мистерията около небесните феи, които идват да се къпят в езерото.
"Пастира и тъкачката" - Това е още една често срещана приказка в азиатските детски книжки, в която обаче ми се искаше да вкарам повече магия, те все пак живеят в Небесното царство! Героите са облечени в по-нетипичен ханбок, макар и вдъхновен от реалните дрехи на благородниците от късния Шилла период в Корея. Свраките са в по-ярки цветове, които да изпъкват на космичния фон. Още докато рисувах тази илюстрация си мислех, че е изключително подходяща за корица, с малко история, малко фантазия.
"Слънцето и луната" - Както можете да предположите, най-голямото удоволствие за илюстриране в тази приказка беше тигърът. Реших да се придържам към малко по-реалистична версия на животното из различните илюстрации, тъй като всъщност в традиционните картини от Корея тигърът си е откровено страшен, а в приказките героят му по-скоро прилича на нашия вълк - страшен в началото, но лесно измамен от героите в последствие.
"Бедните братя и токебитата" - Токебитата са нещо като корейски гоблини, или таласъми, същества, които могат да правят както пакости, така и добрини. Външният им вид е доста дискутиран, защото е спорно какво в традиционното изкуство са токебита, и къде те са били заместени с японското они по време на японската окупация в Корея. Онито, което прилича визуално на токеби, е по-скоро отрицателен герой, докато токебитата, както и в случая с бедните братя, често помагат на героите да се справят с различни препядствия. А най-важният елемент в техния вид по време на илюстрирането бяха бухалките, в които се крият техните магически сили!
"Женшенът и боата" - тази приказка е много хубав пример защо на някои илюстрации героите са облечени в много пищен ханбок, а на други са в бледи бяло-бежави цветове. Доста дълго време в Корея на бедните и селяните не е било разрешено да носят цветни дрехи и одеждите им били в естествените цветове на материята, от която са направени, или в много бледи, ненабиващи се на очи отенъци на синьо и розово. Бялото е било цвят, който се е асоциирал със селяните и ниските слоеве на обществото, та именно затова и Ким е в бяло, за да подчертаем, че е бил беден и е дошъл за женшена с надеждата да припечели пари.
"Човекът, който се превърнал в бик" - Още една илюстрация, която ми е много близка до сърцето. Опитах се с жълтия цвят и шарената сянка, която дървото хвърля, да предада чувството за жега и липса на желание да правим каквото и да е в горещите летни дни, защото за мен това чувство олицетворява мързеливецът от приказката. Дано и вие сте усетили ленността на илюстрацията.
"Бабино цвете" - Тази приказка е може би най-тъжната в книжката и сърце не ми даде да нарисувам горката баба. Но пък краткият момент на надежда, когато внучката и съпругът ѝ откриват глухарчета, беше идеален за изобразяване, а студените синьо-лилави цветове се надявам предават тъжните чувства.
"Огледалото" и "Хората, които яли супа от свещи" - За тези илюстрации наистина се фокусирах върху ханбока - беше възможност да покажа прелестта и ярките цветове на корейската народна носия, различните модели и допълнителни украшения.
"Царят, на когото му пораснали магарешки уши", "Цената на пилето и цената на феникса" и "Лъжа за хиляда жълтици" - Тези приказки пък бяха възможност да покажа в илюстрациите пъстротата на корейските царе, с червените им тежки одежди, изпъкващи на бледите дрехи на простолюдието, и златните украшения и различните шапки и орнаменти за главата и косата им, подчертаващи позицията им. И можем да видим как царските роби за публични изяви са се променяли през вековете.

"Ослепелия бухал" - В тази илюстрация оставих геометрията да говори повече - емблематичния триъгълник между бухала, щъркела и авлигата, който обаче видимо натежава повече в едната посока. Щъркелът е по-голям, светлината, идваща откъм бухала, пада само върху него, предлагащ жабата като подкуп и символично авлигата е малка и оставена в сянка в единия ъгъл, талантът ѝ - незабелязан.
Специални благодарности!
                                                                                        Статия и интервю: Мария Симеонова

                                     Странна история и още нещо...
Издателство "Изток-Запад" поднася чудесна изненада на почитеталите на Япония със сборник неиздавани разкази на един от най-големите писатели от далечната страна - Рюноске Акутагава. Преди години то ни подари няколко негови истории в двуезична антология, а от месец юни на книжния пазар се появиха цели 22 кратки разказа на твореца - вълнуващи и динамични, митични и фантастични.
​Добре дошли в света на странното и непонятното!
То е закодирано дори в приказната корица на изданието.
Магии, духове и всякакви чудати фантастични същества обитават световете на страниците. История, митология и ежедневие се преплитат в необичайно единство, сътворявайки калейдоскоп от образи - пълнокръвни и незабравими. Някои са енигматични, други наподобяват приказки с неочакван или без ясно изразен финал. Сред тях се открояват елементи от съседни страни като Китай и Индия. Голама част от разказите остават поле за действие на читателсктото въображение, което трябва само да отгатне продължението и да извлече поуката. В това отношение много ярко се откроява историята на Ду Дзъчун, който след срещата с мистериозен стрец (вероятно даоиски монах) два пъти става богат, но губи всичко и накрая проумява, че щастието не се крие в парите, а в скромното, честно и почтено съществуване, отразено в обикновеното ежедневие и малките радости.

                                                        Авторът
Акутагава Рюноске (芥川 龍之介: 1892-1927) е един от най-великите японски писатели, заслужил достойно място в световната литература. Известен е като "баща на японския къс разказ". На негово име в Страната на изгряващото слънце всяка година се връчва награда за млад писател. Той е добре познат на българските читатели. На роден език са издавани книгите с разкази: "Вратата Рашомон" и "Разговор в мрака". Акира Куросава екранизира две от неговите кратки истории във филма "Рашомон".

Интервю с преводачката Мартина Неделчева, която ни сътрудничи по време на японско събитие, проведено в София, преди година.
Благодарим за отделеното време!
1. Няколко думи за теб самата.
Аз съм много неща. Обичам да пиша, да превеждам, да чета, да слушам и да съзерцавам. Връзката ми с Япония започна преди много години, започнах да се опитвам да превеждам на 12 години и досега не съм спирала - завърших "Японистика", после и магистърска програма "Преводач-редактор". Преводът обаче е процес, който не свършва, също като мисленето. Винаги е в процес на усъвършенстване, но никога не е съвършен.
2. Защо избра да преведеш на български Рюноске Акутагава и точно тези негови разкази?
За мен Акутагава пише дълбоко, интригуващо, така, че да докосва. Той е класически, универсален автор и колкото повече го опознаваме, толкова повече разкриваме различните му лица. Българската публика го познава от сборниците "Японски разкази" (изд. "Народна култура"), "Вратата Рашомон" (изд. "Профиздат", превод Силвия Попова-Милева), "Разговор в мрака" (изд. "Народна култура", превод Дора Барова) и отново "Японски разкази" (изд. "Изток-Запад"). Те обаче са издадени преди 30 години и включват най-известните му творби, като някои дори се повтарят - например "Рашомон" и "Параванът с картини от ада". Акутагава обаче е написал над 300 произведения, около 150 разкази. Искаше ми се българските читатели да имат възможността да опознаят и други негови произведения, които разкриват повече страни на писането му - Акутагава, повлиян от китайския фолклор, литература и начин на мислене; Акутагава, който осмива и изобличава човешките слабости; Акутагава, който изследва човешката психика; Акутагава, който търси парчетата от разсъдъка си през последните години от живота си. Разказите в "Странна история" са подредени хронологично, така че лесно можем да проследим тези лица.
3. Какви трудности срещна по време на превода от оригинал?
Акутагава е майстор на разказа, а още повече - на "разказа в разказа", затова преплитането на гледните точки на персонажите беше интересно преводаческо предизвикателство от гледна точка на времената в българския език. Най-голямото предизвикателство за мен обаче беше да проследя и разплета препратките към китайската философия, особено що се отнася до разказа "Странна среща", в който главната героиня отива при гадател, който прави предсказания с монети на базата на книгата на промените "И дзин". Преводът на хайку също не беше лесен.
4. Кои други японски автори смяташ, че заслужава да бъдат представени на българските читатели?
Ихара Сайкаку, Каджии Мотоджиро, Каваками Хироми. Бих искала да се издадат още книги на Ясутака Цуцуи.
5. Какви са бъдещите ти творчески планове?
От мен може да очаквате различни преводи - както на художествена литература, така и на филми, но какви точно ще запазя в тайна.
6. Пожелание към почитателите на Япония и японската култура в България.
Вярвайте в себе си и не се отказвайте, колкото и труден да е пътят пред вас. Пожелавам ви здраве, спокойствие и мир.
 
                                                                                    Текст и интеврю: Мария Симеонова

                               Каква е вашата причина за живот?
Запитвалили ли сте се някога, какво би било, ако погледнем света от друг ъгъл? Не през очите на забързания човек, страдащ от липса на време, прегърбен от множество тежки ангажименти, които го сриват психически и физически. Стресът е болестта на нашето време, но тя е преодолима, благодарение на ценните съвети на източната мъдрост.
Икигай е японската дума за щастлив живот. Философията, закодирана в това понятие, помага на японците да се чувстват пълноценни и радостни от всичко, което правят. Приложима ли е тя за западния човек?
Отговорът на този въпрос е положителен, стига да сме отворени към тези идеи и истински да се стремим към щастието.
Къде да търсим разковничето към икигай?
Според автора на книгата, тайната за много проста. Трябва само да изпълним няколко стъпки, които ще ни помогнат да постигнем хармония със себе си и света.
Първата насока ни учи да започнем с нещо малко. Радостта от малките неща е безценен помощник на човека, независимо къде се намира и с какво се занимава.
Втората крачка съветва да се освободим себе си. Третият лъч олицетворява стабилността и хармонията. Четвъртия и петият стълб наставляват да се радваме на малките неща и да бъдем тук и сега, за да изживеем своето щастие пълноценно.
Кен Моги събира философията си в 10 глави. Освен напътствията, които книгата дава, в нея може да се открие богат набор от примери, които видимо демонтстрират, как се постига икигай. Най-яркият от тях е в самото начало. Той разказва за майстора на суши, всеизвестният Джиро Оно (собственик на най-прочутия японски ресторант за суши, удостоен с три звезди на Мишлен). Днес той е на преклонна възраст, но не е изгубил усещането за икигай в себе си. Неговата история ми напомни на една кулинарна дорама, която беше заснета миналата година в Страната на изгряващото слънце и показваше нагледно, как умели майстори готвачи постигат икигай. Заглавието на поредицата е „Grand Maison Tokyo.“ В момента сериите се превеждат на български.
Линк - http://www.easternspirit.org/forum/index.php?/topic/16003-grand-maison-tokyo-2019/
 
                                                    Кен Моги
Кеничиро "Кен" Моги е японски учен, роден на 20 октомври 1962 г. в Токио. Работи като старши изследовател в лабораториите за компютърни науки на Sony. Изявявя се и като гостуващ професор в Токийския технологичен институт. Според профила, публикуван в личния му блог, неговата мисия е „да разреши така наречения проблем ум-мозък“.
След завършени две специалности в Токийския университет, през 1992г. Моги получава докторска степен.
В Япония авторът има издадени над 50 книги, които разглеждат теми, свързани с философия, история, изкуство, образование и лингвистика.
През 2017 г. Моги публикува първата си книга на английски език, озаглавена „Икигай“. Творбата моментално е обявена за „световен феномен“ и е преведена на над 30 езика. През 2019г. тя се появи и на българския пазар, за да бъде полезна на читателите у нас.
 
„Малка книга за икигай“ на Кен Моги се разпространява от издателство „Сиела“. Преводът е на Анелия Янева. Художник на изисканата корица е Дамян Дамянов, а художник на прекрасните монохромни илюстрации е Цветелина Котларска. Любопитно е да се спомене, че книгата е под научната редакция на българския японист Братислав Иванов.
 
Можете да поръчате заглавието през сайта на издателството - http://ciela.bg/books/book/malka-kniga-za-ikigaj/3037 

                                                                                                 Автор: Мария Симеонова

                    Драматургията – мост между Китай и България
Представяне на две китайски пиеси за първи път в България напълни залата на Китайския културен център на 22 януари. Премиерата на този обемист том, събрал произведенията „Буря“ на Цао Ю и „Чайна“ на Лао Шъ, се оказа истинско събитие за българската публика. Презентацията беше съпътствана от богата културна програма. Сред участниците в нея бяха д-р Калина Стефанова, народната певица Светла Караджова, ученичката Ива Котева, актрисата Нина Димитрова и преводачката на „Буря“ Евелина Хайн.
Преводът на „Чайна“ е дело на Евгений Карауланов. Встъпителната статия, съставителството и редакцията са на д-р Калина Стефанова – театрален критик и професор по театрознание. В допълнение, томът е съпътстван от още няколко статии, посветени на произведенията и основните етапи в развитието на театъра от западен тип в Китай. Богат снимков материал е намерил своето достойно място на последните страници.
Какво провокира излизането на този луксозен том с дебела подвързия?
Свързващата нишка се явява мост между два народа. Оказва се, че събитието в България съвпада по време с представянето на подобен превод в Китай на български пиеси, включени в Антология на източноевропейски автори. Преведените у нас творби са известни като шедьоври на китайската драматургия. Те са познати на всеки китаец. Учениците изучават техни откъси в учебниците си. Адаптациите им на сцена се играят и до днес в цял свят.
„Буря“ и „Чайна“ са увлекателни пиеси на автори-класици. Историите в тях са представени чрез фин език, показвайки дълбоката емоционална чувствителност на китайците. Всъщност, това са разкази за самия Китай, за неговата история, култура, традиции, за превратностите на съдбата и най-вече - за хората. Многолики и ярки, образите се запомнят ясно и отчетливо, оставят дълбока следа в съзнанието.
Българското издание „Буря“ и „Чайна“ е важен принос в културния обмен между България и Китай. Тези произведения идват точно навреме у нас. Сюжетът им звучи актуално в съвременните условия навсякъде по света. Потапяйки се в дълбините на историите, читателят ще усети, колко близка е душевността на нашите двата народа – китайски и български.
 
Книгата на издателство „Български бестделър“ е първа от поредицята „Виж Китай“, която е замислена като серия творби с китайски пиеси, явяващи се прекрасно въведение в китайската драматургия.
 
                                             За авторите и пиесите
                                                  Цао Ю и „Буря“
Цао Ю (1910-1996) е най-важният драматург на 20-ти век, наречен „Шекспир на Китай“. Най-известните му творби са „Буря“ (1933), „Изгрев“ (1936) и „Пекински човек“ (1940). Благодарение на неговите усилия, в страната се развива съвременния китайски "говорим театър".
През 1934 г. Цао Ю завършва университета Цинхуа със специалност западни езици и литература. По време на следването си учи руски и английски. Запознава се с произведенията на Бърнард Шоу и Юджийн О'Нийл, Антон Чехов и Максим Горки, както и с преведени творби на класически гръцки писатели, сред които Еврипид и Есхил. Това потапяне в западната литература белязва стила на Ю. Той се развива във всички жанрове, включително "говоримия театър", който преди това е имал слабо влияние в Китай.
По време на последната си година в университета, Цао Ю завършва първата си творба - „Буря“, която се превръща в крайъгълен камък за развитието на китайския театър. Сюжетът се фокусира върху психологическото и физическото унищожаване на едно семейство в резултат на кръвосмешение, извършено от ръцете на морално развратения и корумпиран патриарх Джоу Пуюен.
През 1936 г. „Буря“дебютира в Нанкин (първо представление – 1934 г.), като в главната роля се превъплъщава самият Цао Ю. През 1938 г., след триумфалното шествие на пиесата, по нея са направени две филмови продукции - една в Шанхай и друга в Хонконг. Следва екранизация от 1957 г., в която участва младият Брус Лий (това е една от малкото му роли без бойни сцени). През 2006г. режисьорът Джан Имоу прави своя версия по „Буря“ със заглавие „Проклятието на златното цвете“.
 
                                               Лао Шъ и „Чайна“
Авторът (1899-1966) е роден на 3 февруари 1899 г. в Пекин, в бедно семейство. Баща му, който е войник, загива в улична битка по време на Боксерското въстание през 1901 г. Лао Шъ завършва Пекинския университет през 1918 г. От 1924 до 1929 г. става преподавател в китайската секция на Школата по ориенталски изследвания (сега Школа за ориенталски и африкански изследвания) в Лондонския университет. По време на престоя си там усвоява английски език и литература (Дикенс се превръща в негов любимец). През лятото на 1929 г. напуска Великобритания и отива в Сингапур, където става учител в китайската гимназия. През март 1946 г. Лао Шъ осъществява пътуване до Съединените щати, спонсорирано от Държавния департамент, като изнася лекции и помага за превода на няколко свои романа. Остава там до декември 1949г.
По време на културната революция през 1966 г., Лао Шъ е осъден като контрареволюционер. Унижен психически и физически, на 24 август 1966 г., той се хвърля в пекинското езеро Тайпин.
Пиесата „Чайна“ е публикувана през 1958г. като отражение на три епохи в китайската история. Чрез изобразяване на случващото се в обикновена чайна в Пекин и съдбата на нейния собственик Уан Лифа, творбата се превръща в ярък спомен за тогавашните дълбоки обществени сътресения в страната.
„Чайна“ предлага множество живи и истински образи. Изключително колоритен и забавен е героят, наречен Чешита Ян, който реди остроумни стихотворни рими с потракване на волски кости за акомпанимент.

• Българският читател е запознат с част от творчеството на Лао Шъ. У нас са издавани романите му „Рикша“ и „Под пурпурното знаме на манджурската армия“.

 

• Единствените други превеждани китайски пиеси у нас до този момент са „Близнаци“, „Цюй Юан“ и „Тигровият знак“, попаднали в сборник „Избрани съчинения“ от 1958 г. на китайския автор Го Мо-Жо
• 
  

Онлайн поръчка на книгата - https://ciela.com/author/tsao-yu-lao-sha.html?publisher2=51939
 
Към сайта на издателството - http://www.bgbestseller.com/28-%D0%B2%D0%B8%D0%B6-%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%B9

                                                                                                       Автор: Мария Симеонова
​

                                                      Духът на Дзен
„Дзен и японската култура“ е една от ключовите книги на японския учен и философ Дайсецу Судзуки, която има особено голям принос в разпространението на дзен будизма и японската култура на запад. Тя е класика, формирала концепциите за влиянието на дзен върху японското традиционно изкуство, философия, религия и култура. Този труд се ражда от стремежа на автора да определи духовните и културни характеристики, които отличават японците от западните хора. Идеята е да се представи фундаменталното значение на дзен философията във всички сфери на японския живот. Особено осезаемо е то в изкуства като хайку, театър Но и чайна церемония. В книгата на Судзуки дзен се свързва и с философията на самураите. На тази дълбока връзка авторът посвещава цели две глави. Последният сегмент на творбата е отделен за любовта на японците към Природата.
Умението на твореца да приближава дзен до западното разбиране е безспорно. Способността му да постига живота отвътре – просто и фино, помага на дзен да отиде отвъд дохувността и до достигне до всички слоеве на населението, да проникне дълбоко в живота на хората, независимо от вяра и етнос. Първоначално тази книга е била преподавана под формата на лекции в чужбина. За пръв път е издадена през 1938г. под заглавието „Дзен и неговото влияние върху японската култура“.
През 2014г. издателство „Изток-Запад“ пуска на българския пазар луксозен том на книгата. Не се стряскайте от дебелината му. Тези над 600 страници, събрани в единадесет глави, съдържат ценни сведения за развитието и философияна на дзен, като успоредно с това са богати на снимков материал, който изчерпателно допълва основния текст. Илюстрациите са изпълнени с туш върху хартия. В допълнение, Судзуки представя части от философски съчинения, будистки сутри (например „Сборник от Лазурната скала“, „Вималакирти сутра“), поезия, илюстрации на стари карти, копринени творби, калиграфски свитъци и архитектурни обекти. Сред приложенията можем да видим откъс от „Яма-уба“ – будистка пиеса от театър Но, в която също се оглеждат идеите на дзен, откъс от стара книга за фехтовалното изкуство, както и част от знаменития китайски труд „Джуандзъ“. Последните страници са изпълнени с хронологичните периоди от историите на Япония и Китай.
Преводът на „Дзен и японската култура“ е направен от Жана Ценова, с консултанти София Катърова и Братислав Иванов.
Препоръчвам на всички, които споделят любовта към Изтока, както и на любопитните читатели, желаещи да разширят духовните си знания.
 
Дайсецу Тейтаро Судзуки е роден на 8 октомври 1870 в Канадзава . Името му означава „Голямо смирение“ (или „Много непохватен“ – зависи как се чете изписаното). Автор е на над 100 книги и есета по будизъм. Шест години практикува дзен в храма Енгакуджи – главен храм на школата Риндзай в Камакура.
Играе съществена роля за представянето на японската култура и популяризирането на дзен в останалата част от света. През 1897г. отива в Илинойс, където работи с немския философ Карус. Превежда китайски будистки текстове и пише множество статии. През 1911г. се жени за американката Беатрис Лейн. След смъртта на учителя му Шаку Соен, Судзуки се мести в Киото, където преподава в университета Отани. Това е плодотворен период, в който авторът се занимава със създаване на нови трудаве, преводаческа дейност (превежда Ланкаватара сутра, повлияла върху идеите на дзен) и изследвания върху текстове на големи фигури в дзен будизма като Бодхидхарма.
Судзуки живее 10г. в САЩ, където изнася лекции, посветени на дзен и японската култура. През 40-те години на XXв. си сътрудничи с германския философ Ерих Фром, с когото издава обща книга, наречена „Дзенбудизъм и психоанализа“.
През 1963г. е номиниран за Нобелова награда за мир. Умира на 12 юли 1966г. в Камакура.
Книгите на Дайсецу Судзуки са проучвани и коментирани от множество важни фигури на световната наука. Забележителен пример е „Въведение в дзен будизма“, който включва коментар от 30 страници на известния психолог Карл Юнг.
Критики
Творчеството на признатия автор не остава без критики. Според някои учени представената от него философия на дзен не влияе изцяло върху японската естетика и е предадена от Судзуки с прекалено идеалистични краски. Друга важна критика е фактът, че защитава японските военни усилия по време на войните и е свръзан с национализма.
 
Произведения, преведени на български език:
Увод в дзен будизма, Изд. Хемус, 1991 (превод на An Introduction to Zen Buddhism, 1934)
Същината на будизма, Изд. СОНМ, 2000 (превод на The Essence of Buddhism, 1947)
Дзен и японската култура, Изд. Изток-Запад, 2014, превод от английски: Жана Ценова (превод на Zen and Japanese Culture, 1959)
Лекции върху дзенбудизма. В: Дзен-будизъм и Психоанализа, том VI, Изд. „Захарий Стоянов“, 2016., с. 14 – 108

                                                                                                       Автор: Мария Симеонова

                                                          Дзен​
Продължаваме представянето на книги, написани от специалиста по Япония Братислав Иванов. Ней-новата му творба, излязла през 2019г., се нарича „Векът на Дзен“.
Дзен (на китайски „чан“, санскр. дхя́на — „съзерцание“, „медитация“) е школа на махаянския будизъм, възникнала в Китай по време на династията Тан. Тя е повлияна от даоистката философия и се развива като отделна школа на китайския будизъм. От Китай, чан се разпространи на юг, на североизток (Корея), и на изток - в Япония, превръщайки се в дзен.
За да разкрие на читателите същността на дзен, авторът започва от самото начало - предисторията. Пренася ни в древна Индия, в зората на будизма, за да прозрем същостта на това старо учение – зараждането му, школите, които създава и каноните, на които се основава философията му. В отделни глави са обособени основните понятия, характерни за разбирането на учението, преминава се през будитската космология, иконография и будисткия пантеон. Страниците бавно ни отвеждат към Китай, където научаваме повече за развитието на тамошните школи и течения в будизма. Стигаме и до Япония. Разбираме подробности за началните му крачки в тази страна. Получаваме изчерпателна информация за последвалите периоди на утвърждаването му като религиозно учение. В книгата е отделено място и за езотеричния будизъм с неговите отделни школи и основатели, за да се стигне до основната тема – Векът на дзен. Една трета от книгата е посветена именно на този век (това е времето на периода Камакура), в който дзен се появява и оформя като течение в японския будизъм и получава трайна подкрепа от управлението в района Канто. Учението навлиза в страната, благодарение на многобройните пътувания на японски монаси до Китай. Те се завръщат с ценно знание и образуват основните дзен школи, сред които най-известни са тези на Риндзай и Сото.
Днес пътешествениците могат да видят някои от най-старите и красиви храмови комплекси, посветени на дзен в Камакура. Аз самата успях да се потопя в необикновената атмосфера на храмовете Енгакуджи и Кенчоджи.  
 
Корицата на книгата „Векът на Дзен“ е оформена чрез калиграфски кръг, наречен енсо. Той е символ на пустотата в дзен. Това е кръгът на абсолютната празнота и абсолютната цялост на Вселената.
 
Читателите могат да поръчат книгата онлайн, през сайта на издателство „Изток-Запад“ -https://m.helikon.bg/218115-%D0%AF%D0%BF%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F.-%D0%92%D0%B5%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%94%D0%B7%D0%B5%D0%BD.html

 
Авторът
Братислав Иванов е български японист, автор на трудове по лингвистика и културология, преводач от японски език. Завършил е специалността японски език и литература в Московския държавен университет. Специализирал е в Института за японски език към Японската фондация. Автор е на множество статии и книги, посветени на японския език, а също и на поредица преводи на класическа японска поезия. Той е първият преподавател по класически японски език в Софийския университет.
През 2009 г. Братислав Иванов е удостоен с най-стария японски орден – Ордена на Изгряващото слънце – за приноси към академичните изследвания на японския език и преподаването му в България.
                                                                                                     Автор: Мария Симеонова
​

                                           За ценните неща в живота
Случвало ли ви се е някога, докато гледате филм или четете книга, да се просълзите с усмивка?... От щастие, не от тъга.
 
Ежедневието на Сентаро отдавна се е превърнало в монотонно съществуване, без особена цел. Провал в живота и стари дългове му отреждат място в магазин за дораяки (японска палачинка с паста от червен боб), където той прави механично и без особено желание известния източен десерт. Светът му се променя, когато пред вратата застава възрастна дама на име Токуе, която предлага на Сентаро да вкуси от нейната необикновена бобена паста. Токуе е стара, прегърбена и на пръв поглед грохнала, но въпреки това, Сентаро я наема да прави пълнежа за сладкишите и за кратко време невзрачното магазинче се преобразява в предпочитано място за хора от всякакви възрасти. Посетителите са истински омагьосани от вкусните палачинки дораяки. Въпреки че миналото на Токуе е свързано с мрачна глава от японската история, нейната мъдрост, търпение и доброта се отразяват позитивно на всички наоколо. До момента, в който тайните излизат на бял свят.
„Сладка бобена паста“ е емоционален роман, който ни показва, че едно необикновено приятелство, съчетано с нежния вкус на обикновена бобена паста, могат да осмислят и най-самотните ни дни.
Този роман ни учи на мъдрост, красота и доброта. Спокойствие и ведра усмивка лъхат и от всяка негова страница. Той ни кара да се замислим над много въпроси и да открием, кое е важното за нас. Посланието е да следваме естествения ход на нещата, да се наслаждаваме на мига, който може да се крие в нетрайния, но красив цвят на цъфналата сакура, или в сладостта на един сладкиш с бобена паста.
 
                                             Екранизацията на Наоми Кавасе
Какво трябва да правим, за да се превърне ежедневието ни в щастливо и спокойно?
Можем да открием рецептата за човешкото щастие в една мила и топла история за отношенията между хората.
Без думи героите в лентата на Наоми Кавасе казват много. Само с няколко жеста, поглед или една вкусна палачинка, на име дораяки. Филмът е урок за ценните неща в живота, който вдъхновява и извисява. Нежно, докосващо, прекрасно.
Не е чудно, че японците все още филмират подобни сюжети на голям екран. Храната за тях е свещена, а приготвянето й  се е превърнало в цяло изкуство.
Красивата носталгия или приятната меланхолия, която излъчва тази лента, може да се сравни само с дзен усещането, така характерно за далекоизточния светоглед.
За мен тази продукция е различна от останалите на режисьорката. Да, вплита много от старите идеи на Кавасе, но има и нещо ново, което е необяснимо, но толкова чисто и красиво. Истинско вълшебство!
Филмът е малка скъпоценност! Съкровище, което ще даде много на зрителя, стига той да му отдели спокойто близо 2 часа. Релаксацията е сигурна! Не мога обаче да гарантирам, че след това ще си намерите дораякитата, бобената паста, водната бонбона мидзумае (това сладко изкушение ще ви омагьоса!) и всички вкусотии, които героите приготвят с любов и особено старание. 
Това е един от последните филми на напусналата ни преди година голяма японска актриса Кирин Кики. В него тя споделя екрана със собствената си внучка – Кияра Учида, която по време на снимките е още ученичка.
За невероятното си изпълнение, Кики-сан печели награда за най-добра женска роля на 2015 Asia Pacific Screen Awards. Продукцията има още няколко важни отличия от големи филмови форуми, включително номинация в секция „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан.
 
                                               Дуриан Сукегава
                                                    ドリアン 助川
Истинското име на автора е Тецуя Акикава (明川 哲也). Роден е на 17 юни 1962г.
Изучава ориенталска философия в Университета Васеда. В началото на 90-те години на миналия век работи като репортер в Берлин и Камбоджа. Прекарва три години в Ню Йорк, но в момента живее в Токио.
Сукегава има издадени редица книги и есета. Изявява се като актьор, пънк музикант, радио и телевизионен водещ.
 
Творецът създава „Сладка бобена паста“, вдъхновен от отмяната през 1996 г. на закона за проказата. Новите промени вдъхват надежда на хората и на него самия да започне работа по творбата. В интервю той споделя, че често се е колебаел, дали да продължи с писането на книгата, изправен пред болката на толкова хора. Авторът опознава пациенти на санаториум, в който живеят болни от проказа и казва, че са му били необходими около 10 години, за да завърши романа.
Сукегава сам моли признатата японска режисьорка Неоми Кавасе да заснеме филм по историята. Той ясно заявява, че вярва само хора, които развиват такъв тип емоция, какъвто Кавасе показва във филмите си.
 
 
Филмирани новели:
Sweet Bean - 2015
Jinjin – 2013
 
Романът „Сладка бобена паста“ е преведен на български, благодарение на Маргарита Укегава. Издателство „Колибри“ пусна книгата в продажба на 11 октомври. Можете да се сдобиете с нея от книжарниците или онлайн на адрес:
https://www.colibri.bg/knigi/1785/durian-sukegava-sladka-bobena-pasta
Приятни мигове с едно незабравимо четиво!
 
Филмът на Наоми Кавасе е част от програмата на Синелибри.
Не пропускайте предстоящите прожекции!
Влайкова
17 октомври (четвъртък), 20:00
 
Сити Марк Арт Център
18 октомври (петък), 19:00
 
G-8 Cinema
19 октомври (събота), 15:30

Casa Libri
20 октомври (неделя), 17:00

Euro Cinema
20 октомври (неделя), 20:00
 
G-8 Cinema
22 октомври (вторник), 19:30

                                                                                                     Автор: Мария Симеонова

                          Поезия, митология, история и география
Малко са хората, запознати с със спецификата и тънкостите на старата японска литература. Още по-малко са българите, изследвали и писали в тази област. За любознателните читатели и за студентите, изучаващи „Японистика“, издателство „Изток-Запад“ е пуснало на пазара книгата на Братислав Иванов „Старояпонската литература“.  Тя обхваща литературни паметници на далечната страна, създадени през периода Нара.
С какво подобна литература е ценна за нас? Защо е интересно да се докоснем до древната мъдрост на този източен народ?
Японската душа и възгледи за заобикалящия свят са събрани в няколко литературни паметника, които и до днес се считат за ключови в страната. Старата японска литература (Jodai bungaku - тя обхваща времето между 712 и 794г.) ясно се вмества в историческия период Нара (710-794). Тогава се появяват няколко произведения, послужили като основа за по-нататъшното развитието на японската литература. Любопитно е да се знае, че повечето запазени днес копия на всички древни литературни паметници, са преписи.
Първите писмени книги са хроники за историята на страната, документи с конституционен облик, историко-географски описания и сборници с древни песни. Сред тях авторът разглежда подробно двата най-стари исторически извора – „Коджики“ и „Нихонги“. Макар че и двата паметника съдържат в себе си глави с митологични разкази за зараждането на света, появата на боговете, създаването на японските острови и обединението на страната, учените са единодушни, че историческа информация може да бъде открита само в „Нихонги“. Освен история и митология, в книгата е отделено внимание на „17-членната конституция“, съставена от принц Шьотоку Тайши. Това са предписания, според които човек трябва да живее, за да води хармонично и безконфликтно съжителство с останалите хора. Нравствените правила, без които съществуването е било немислимо в миналото, важат с пълна сила и днес. Ето защо е важно да се знаят и спазват.
В началото на периода Нара, успоредно с появата на митологично-исторически текстове, са създадени и историко-географските описания „Фудоки“, които съдържат подробни сведения за земите и обичаите на Япония от онова време. Добавена е информация за флората, фауната, етимологични данни за географските названия, митове и песни. Това са най-старите известни подобни описания в Япония.
Най-големи подробности в книгата можем да научим за един от най-важните литературни паметници на древна Япония - поетичната антология „Ман`йошю“ („Сборник от безброй песни“). Това е най-старият сборник с японски песни. Освен някои емблематичните стихове, които са преведени на български език, сред страниците на книгата има важни обяснения на историята, езика, периодизацията, жанровете и художествените средства, използвани за създаването на антологията. В нея са включени произведенията на множество различни автори, сред които видни поети с изтънчени възгледи за света. В мой личен любимец се превърна Ямабе-но Акахито (негов портрет може да се види на корицата на книгата), чиито стихове са запечатали красотата на природата в Япония.
Книгата „Старояпонската литература“ се чете леко със своите 150 страници текст. Особено интересно е, когато наред с прочетенето, читателят има възможност да види древна картина, да се порадва на старинен портрет или да докосне с очи видът на оригиналните надписи от старите текстове.
Запознавайки се с този труд, любители и професионалисти имат възможност да се усетят чара на старата японска литература и да попият от мъдростта и знанията на древната източна култура.
 
Братислав Иванов е български японист, автор на трудове по лингвистика и културология, преводач от японски език. Завършил е специалността японски език и литература в Московския държавен университет. Специализирал е в Института за японски език към Японската фондация. Автор е на множество статии и книги, посветени на японския език, а също и на поредица преводи на класическа японска поезия. Той е първият преподавател по класически японски език в Софийския университет.
През 2009 г. Братислав Иванов е удостоен с най-стария японски орден – Ордена на Изгряващото слънце – за приноси към академичните изследвания на японския език и преподаването му в България.
                                                                                                      Автор: Мария Симеонова

Издателство „Лист“ предлага на българските читатели книгата на една от най-ярките фигури в съвременната японска литература – Кендзабуро Ое. Романът  “Смърт във вода” е преведен от японски език, благодарение на Антон Андреев. Книгата е съставена от 3 части с общо 15 глави, включително Пролог и послеслов от преводача.
 
                                                    „Запомни! Как съм живял.“
                                                      „Сърце“, Нацуме Сосеки
Когито Чоко е известен писател, който на преклонна възраст решава да напише своя „късен роман“ – творбата на живота си. За тази цел, авторът търси вдъхновение, завръщайки се в старата Горска къща. Тя се намира в дълбоката провинция, закътана сред дивна зеленина и свеж планински въздух. На същото място пристигат и членовете на независима театрална трупа, която има желание да създаде обобщаващо преставление по произведенията на писателя. Като страстни фенове на творчеството му, артистите имат желание да научат повече за човека Когито Чоко, когото смятат за гений. Целта е той да се превърне в централна фигура на предстоящия спектакъл.
Креативността на съвременните японски творци е безспорна, но театралната формация забравя да отчете един малък факт около прочутия автор. За да напише романа на живота си, той трябва да се пребори с вътрешните си демони и да отвори мистериозния Червен куфар, принадлежал на баща му, който се удавя при неизяснени обстоятелства след края на Втората световна война. Тогава в живота на малкия по онова време Когито се появява неговият двоник Коги – свръхестествено същество, което постоянно го навестява в сънищата и изглежда свързано със смъртта на собствения му баща.
Сън, спомен, ретроспекция, равносметка.
Разказът на Ое е непрестанно лутане през миналото и спомените, в търсене на смисъла на живота. Той е завръщане в родния дом с една единствената цел –отговор на въпросите, които са измъчвали героя цял живот.  
Чрез силата на авторското въображение изплуват древни сказания и чудни легенди. Те правят повествованието още по-мистериозно и му придават тайнствена окраска.
Другата основна тема, засегната в романа, е тази за отношенията между родители и деца. Семейната нишка понякога се оказва много тънка и често пъти се прекъсва лесно, но когато човек има до себе си добронамерени приятели и съпричастни близки, конфликтите се преодоляват далеч по-лесно.
 
Заглавието “Смърт във вода” е взето от фраза за удавяне, използвана от Т.С. Елиът в неговата поема „Пустата земя“.
Ето въпросната част:
IV.        СМЪРТ ВЪВ ВОДА
Флеб, финикиецът, двуседмичен мъртвец,
забрави писъка на чайките, забрави морските въртопи,
забрави загубата и печалбата.
                                                          Течение дълбоко под морето
повлече костите му шепнешком. Той се издигаше и падаше
и тъй измина пътищата на зрелостта и младостта си
от водовъртежите понесен.
                                                         Езичник или пък евреин,
ти, който въртиш колелото и гледаш по посоката на вятъра,
помисли за Флеб, той също бе красив и строен като теб.
Превод: Георги Рупчев
 
През 2016г. книгата „Смърт във вода“ е номинирана за награда Букър (влиза в дългия списък).
През 1994 г. Кендзабуро Ое получава Нобелова награда за литература. По думите на Нобеловия комитет, писателят създава „въображаем свят, в който животът и митът се концентрират, за да образуват смущаваща картина на съвременното човешко съществуване“.
 
                                                   Кендзабуро Ое
                                                       大江 健三郎
                                             „Пиша за достойнството на хората“
Роден е на 31 януари 1935г. в град Ехиме на о. Шикоку като трети син в семейство със 7 деца. Баба му разкрива пред него загадъчния свят на изкуствата. Тя умира през 1944 г., а по-късно същата година, бащата на Оe е убит в Тихоокеанската война (загубата на Япония през Втората световна война преобръща възгледите на Ое, след като той осъзнава, че императорът не е безсмъртен бог).  Майката се превръща в негов основен учител, купувайки му книги като „Приключенията на Хъкълбери Фин“ и „Чудните приключения на Нилс“, чието въздействие той ще помни до края на живота си.
На 19 годишна възраст Ое започва да изучава френска литература в Токийския университет под ръководството на професор Казуо Ватанабе, специалист по Франсоа Рабле. Младият творец публикува историите си, силно повлиян от съвременното писане във Франция и САЩ.
През дългия си живот Ое се запознава с Мао Дзъдун, посещава Русия и Европа, а в Париж се среща с известния философ Сартр.
През 1994 г. печели Нобелова награда за литература и е определен за получаване на Японски орден за култура. Последното отличие не е прието, поради факта, че се дава от императора.
Като истински пацифист, Ое участва в множество антиядрени кампании и пише книги за бомбандировките над Хирошима и Нагасаки, както и такива, свързани с ядрената трагедия във Фукушима.
Неговите романи, разкази и есета се занимават с политически, социални и философски въпроси, включително такива, тясно свързани с ядреното оръжие, ядрената енергия, социалният антиконформизъм и екзистенциализъм.
Поезията на ирландския творец Уилям Бътлър Йейтс оказва значително влияние върху съчиненията и живота на Ое. Тя вдъхновява появата на неговата трилогия A Flaming Green Tree („Пламтящо зелено дърво“).
В България, освен „Смърт във вода“, е преведен още един роман на писателя - „Закъснялата младеж“.
 
Награди:
Akutagawa Prize, 1958 – „Shiiku“
Shinchosha Literary Prize, 1964 – „A Personal Matter“
Tanizaki Prize, 1967 – „The Silent Cry“
Noma Prize, 1973 – „The Flood Invades My Spirit“
Yomiuri Prize, 1982 - Women Listening to the "Rain Tree"
Jiro Osaragi Prize (Asahi Shimbun), 1983 – „Rouse Up, O Young Men of the New Age!“
Nobel Prize in Literature, 1994.
Order of Culture, 1994 – отказан
Legion of Honour, 2002.
 
Филми по негови произведения:
 1995 Shizukana seikatsu (novel)
 1991 Quem Faz Correr Quim (Short) (novel)
 1961 The Catch (novel “Shiiku”)
 1960 A False Student (novel)
 1959 Warera no jidai (story)
 
Интересно е да споменем подробности за един от тези филми - Shizukana seikatsu (A Quiet Life). Той е базиран върху новела на Ое (1990), която разказва за собственото му семейство (съпругата му Юкари е дъщеря на режисьора Мансаку Итами и сестра на друг голям режисьор - Джузо Итами). По-специално, филмът от 1995г. обръща внимание на неговия син Хикари („светлина“), който е аутист. Режисьор на лентата е зетът на Ое – Джудзо Итами. Историята е много лична и показва красотата на живота през погледите на брат и сестра. Част от тези отношения може да забележим и в настоящия роман – „Смърт във вода“.
Авторът продължава да пише романи, есета и мемоари около централната тема за семейството му (както и хората с увреждания), оформила по най-обсебващ начин неговите мисъл, произведения и живот.
 
Другата важна тема в творчеството му е свързана с Хирошима. По този повод Ое споделя следното:
„В Хирошима, на разсъмване, в деня, отбелязващ годишнината от бомбандировките, често съм виждал много жени да стоят безмълвно, с дълбоки, тъмни и страшни очи... В такива случаи си спомням няколко реда на руския поет Евгений Евтушенко (преведено от японската версия на Сотокичи Кусака):
„Неговите неподвижни очи нямаха изражение;
и все пак там имаше нещо,
скръб или агония,
неизразимо,
но ужасно. "

                                                                                                      Автор: Мария Симеонова
​