Духът на Дзен
„Дзен и японската култура“ е една от ключовите книги на японския учен и философ Дайсецу Судзуки, която има особено голям принос в разпространението на дзен будизма и японската култура на запад. Тя е класика, формирала концепциите за влиянието на дзен върху японското традиционно изкуство, философия, религия и култура. Този труд се ражда от стремежа на автора да определи духовните и културни характеристики, които отличават японците от западните хора. Идеята е да се представи фундаменталното значение на дзен философията във всички сфери на японския живот. Особено осезаемо е то в изкуства като хайку, театър Но и чайна церемония. В книгата на Судзуки дзен се свързва и с философията на самураите. На тази дълбока връзка авторът посвещава цели две глави. Последният сегмент на творбата е отделен за любовта на японците към Природата.
Умението на твореца да приближава дзен до западното разбиране е безспорно. Способността му да постига живота отвътре – просто и фино, помага на дзен да отиде отвъд дохувността и до достигне до всички слоеве на населението, да проникне дълбоко в живота на хората, независимо от вяра и етнос. Първоначално тази книга е била преподавана под формата на лекции в чужбина. За пръв път е издадена през 1938г. под заглавието „Дзен и неговото влияние върху японската култура“.
През 2014г. издателство „Изток-Запад“ пуска на българския пазар луксозен том на книгата. Не се стряскайте от дебелината му. Тези над 600 страници, събрани в единадесет глави, съдържат ценни сведения за развитието и философияна на дзен, като успоредно с това са богати на снимков материал, който изчерпателно допълва основния текст. Илюстрациите са изпълнени с туш върху хартия. В допълнение, Судзуки представя части от философски съчинения, будистки сутри (например „Сборник от Лазурната скала“, „Вималакирти сутра“), поезия, илюстрации на стари карти, копринени творби, калиграфски свитъци и архитектурни обекти. Сред приложенията можем да видим откъс от „Яма-уба“ – будистка пиеса от театър Но, в която също се оглеждат идеите на дзен, откъс от стара книга за фехтовалното изкуство, както и част от знаменития китайски труд „Джуандзъ“. Последните страници са изпълнени с хронологичните периоди от историите на Япония и Китай.
Преводът на „Дзен и японската култура“ е направен от Жана Ценова, с консултанти София Катърова и Братислав Иванов.
Препоръчвам на всички, които споделят любовта към Изтока, както и на любопитните читатели, желаещи да разширят духовните си знания.
 
Дайсецу Тейтаро Судзуки е роден на 8 октомври 1870 в Канадзава . Името му означава „Голямо смирение“ (или „Много непохватен“ – зависи как се чете изписаното). Автор е на над 100 книги и есета по будизъм. Шест години практикува дзен в храма Енгакуджи – главен храм на школата Риндзай в Камакура.
Играе съществена роля за представянето на японската култура и популяризирането на дзен в останалата част от света. През 1897г. отива в Илинойс, където работи с немския философ Карус. Превежда китайски будистки текстове и пише множество статии. През 1911г. се жени за американката Беатрис Лейн. След смъртта на учителя му Шаку Соен, Судзуки се мести в Киото, където преподава в университета Отани. Това е плодотворен период, в който авторът се занимава със създаване на нови трудаве, преводаческа дейност (превежда Ланкаватара сутра, повлияла върху идеите на дзен) и изследвания върху текстове на големи фигури в дзен будизма като Бодхидхарма.
Судзуки живее 10г. в САЩ, където изнася лекции, посветени на дзен и японската култура. През 40-те години на XXв. си сътрудничи с германския философ Ерих Фром, с когото издава обща книга, наречена „Дзенбудизъм и психоанализа“.
През 1963г. е номиниран за Нобелова награда за мир. Умира на 12 юли 1966г. в Камакура.
Книгите на Дайсецу Судзуки са проучвани и коментирани от множество важни фигури на световната наука. Забележителен пример е „Въведение в дзен будизма“, който включва коментар от 30 страници на известния психолог Карл Юнг.
Критики
Творчеството на признатия автор не остава без критики. Според някои учени представената от него философия на дзен не влияе изцяло върху японската естетика и е предадена от Судзуки с прекалено идеалистични краски. Друга важна критика е фактът, че защитава японските военни усилия по време на войните и е свръзан с национализма.
 
Произведения, преведени на български език:
Увод в дзен будизма, Изд. Хемус, 1991 (превод на An Introduction to Zen Buddhism, 1934)
Същината на будизма, Изд. СОНМ, 2000 (превод на The Essence of Buddhism, 1947)
Дзен и японската култура, Изд. Изток-Запад, 2014, превод от английски: Жана Ценова (превод на Zen and Japanese Culture, 1959)
Лекции върху дзенбудизма. В: Дзен-будизъм и Психоанализа, том VI, Изд. „Захарий Стоянов“, 2016., с. 14 – 108

                                                                                                       Автор: Мария Симеонова

                                                          Дзен​
Продължаваме представянето на книги, написани от специалиста по Япония Братислав Иванов. Ней-новата му творба, излязла през 2019г., се нарича „Векът на Дзен“.
Дзен (на китайски „чан“, санскр. дхя́на — „съзерцание“, „медитация“) е школа на махаянския будизъм, възникнала в Китай по време на династията Тан. Тя е повлияна от даоистката философия и се развива като отделна школа на китайския будизъм. От Китай, чан се разпространи на юг, на североизток (Корея), и на изток - в Япония, превръщайки се в дзен.
За да разкрие на читателите същността на дзен, авторът започва от самото начало - предисторията. Пренася ни в древна Индия, в зората на будизма, за да прозрем същостта на това старо учение – зараждането му, школите, които създава и каноните, на които се основава философията му. В отделни глави са обособени основните понятия, характерни за разбирането на учението, преминава се през будитската космология, иконография и будисткия пантеон. Страниците бавно ни отвеждат към Китай, където научаваме повече за развитието на тамошните школи и течения в будизма. Стигаме и до Япония. Разбираме подробности за началните му крачки в тази страна. Получаваме изчерпателна информация за последвалите периоди на утвърждаването му като религиозно учение. В книгата е отделено място и за езотеричния будизъм с неговите отделни школи и основатели, за да се стигне до основната тема – Векът на дзен. Една трета от книгата е посветена именно на този век (това е времето на периода Камакура), в който дзен се появява и оформя като течение в японския будизъм и получава трайна подкрепа от управлението в района Канто. Учението навлиза в страната, благодарение на многобройните пътувания на японски монаси до Китай. Те се завръщат с ценно знание и образуват основните дзен школи, сред които най-известни са тези на Риндзай и Сото.
Днес пътешествениците могат да видят някои от най-старите и красиви храмови комплекси, посветени на дзен в Камакура. Аз самата успях да се потопя в необикновената атмосфера на храмовете Енгакуджи и Кенчоджи.  
 
Корицата на книгата „Векът на Дзен“ е оформена чрез калиграфски кръг, наречен енсо. Той е символ на пустотата в дзен. Това е кръгът на абсолютната празнота и абсолютната цялост на Вселената.
 
Читателите могат да поръчат книгата онлайн, през сайта на издателство „Изток-Запад“ -https://m.helikon.bg/218115-%D0%AF%D0%BF%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F.-%D0%92%D0%B5%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%94%D0%B7%D0%B5%D0%BD.html

 
Авторът
Братислав Иванов е български японист, автор на трудове по лингвистика и културология, преводач от японски език. Завършил е специалността японски език и литература в Московския държавен университет. Специализирал е в Института за японски език към Японската фондация. Автор е на множество статии и книги, посветени на японския език, а също и на поредица преводи на класическа японска поезия. Той е първият преподавател по класически японски език в Софийския университет.
През 2009 г. Братислав Иванов е удостоен с най-стария японски орден – Ордена на Изгряващото слънце – за приноси към академичните изследвания на японския език и преподаването му в България.
                                                                                                     Автор: Мария Симеонова
​

                                           За ценните неща в живота
Случвало ли ви се е някога, докато гледате филм или четете книга, да се просълзите с усмивка?... От щастие, не от тъга.
 
Ежедневието на Сентаро отдавна се е превърнало в монотонно съществуване, без особена цел. Провал в живота и стари дългове му отреждат място в магазин за дораяки (японска палачинка с паста от червен боб), където той прави механично и без особено желание известния източен десерт. Светът му се променя, когато пред вратата застава възрастна дама на име Токуе, която предлага на Сентаро да вкуси от нейната необикновена бобена паста. Токуе е стара, прегърбена и на пръв поглед грохнала, но въпреки това, Сентаро я наема да прави пълнежа за сладкишите и за кратко време невзрачното магазинче се преобразява в предпочитано място за хора от всякакви възрасти. Посетителите са истински омагьосани от вкусните палачинки дораяки. Въпреки че миналото на Токуе е свързано с мрачна глава от японската история, нейната мъдрост, търпение и доброта се отразяват позитивно на всички наоколо. До момента, в който тайните излизат на бял свят.
„Сладка бобена паста“ е емоционален роман, който ни показва, че едно необикновено приятелство, съчетано с нежния вкус на обикновена бобена паста, могат да осмислят и най-самотните ни дни.
Този роман ни учи на мъдрост, красота и доброта. Спокойствие и ведра усмивка лъхат и от всяка негова страница. Той ни кара да се замислим над много въпроси и да открием, кое е важното за нас. Посланието е да следваме естествения ход на нещата, да се наслаждаваме на мига, който може да се крие в нетрайния, но красив цвят на цъфналата сакура, или в сладостта на един сладкиш с бобена паста.
 
                                             Екранизацията на Наоми Кавасе
Какво трябва да правим, за да се превърне ежедневието ни в щастливо и спокойно?
Можем да открием рецептата за човешкото щастие в една мила и топла история за отношенията между хората.
Без думи героите в лентата на Наоми Кавасе казват много. Само с няколко жеста, поглед или една вкусна палачинка, на име дораяки. Филмът е урок за ценните неща в живота, който вдъхновява и извисява. Нежно, докосващо, прекрасно.
Не е чудно, че японците все още филмират подобни сюжети на голям екран. Храната за тях е свещена, а приготвянето й  се е превърнало в цяло изкуство.
Красивата носталгия или приятната меланхолия, която излъчва тази лента, може да се сравни само с дзен усещането, така характерно за далекоизточния светоглед.
За мен тази продукция е различна от останалите на режисьорката. Да, вплита много от старите идеи на Кавасе, но има и нещо ново, което е необяснимо, но толкова чисто и красиво. Истинско вълшебство!
Филмът е малка скъпоценност! Съкровище, което ще даде много на зрителя, стига той да му отдели спокойто близо 2 часа. Релаксацията е сигурна! Не мога обаче да гарантирам, че след това ще си намерите дораякитата, бобената паста, водната бонбона мидзумае (това сладко изкушение ще ви омагьоса!) и всички вкусотии, които героите приготвят с любов и особено старание. 
Това е един от последните филми на напусналата ни преди година голяма японска актриса Кирин Кики. В него тя споделя екрана със собствената си внучка – Кияра Учида, която по време на снимките е още ученичка.
За невероятното си изпълнение, Кики-сан печели награда за най-добра женска роля на 2015 Asia Pacific Screen Awards. Продукцията има още няколко важни отличия от големи филмови форуми, включително номинация в секция „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан.
 
                                               Дуриан Сукегава
                                                    ドリアン 助川
Истинското име на автора е Тецуя Акикава (明川 哲也). Роден е на 17 юни 1962г.
Изучава ориенталска философия в Университета Васеда. В началото на 90-те години на миналия век работи като репортер в Берлин и Камбоджа. Прекарва три години в Ню Йорк, но в момента живее в Токио.
Сукегава има издадени редица книги и есета. Изявява се като актьор, пънк музикант, радио и телевизионен водещ.
 
Творецът създава „Сладка бобена паста“, вдъхновен от отмяната през 1996 г. на закона за проказата. Новите промени вдъхват надежда на хората и на него самия да започне работа по творбата. В интервю той споделя, че често се е колебаел, дали да продължи с писането на книгата, изправен пред болката на толкова хора. Авторът опознава пациенти на санаториум, в който живеят болни от проказа и казва, че са му били необходими около 10 години, за да завърши романа.
Сукегава сам моли признатата японска режисьорка Неоми Кавасе да заснеме филм по историята. Той ясно заявява, че вярва само хора, които развиват такъв тип емоция, какъвто Кавасе показва във филмите си.
 
 
Филмирани новели:
Sweet Bean - 2015
Jinjin – 2013
 
Романът „Сладка бобена паста“ е преведен на български, благодарение на Маргарита Укегава. Издателство „Колибри“ пусна книгата в продажба на 11 октомври. Можете да се сдобиете с нея от книжарниците или онлайн на адрес:
https://www.colibri.bg/knigi/1785/durian-sukegava-sladka-bobena-pasta
Приятни мигове с едно незабравимо четиво!
 
Филмът на Наоми Кавасе е част от програмата на Синелибри.
Не пропускайте предстоящите прожекции!
Влайкова
17 октомври (четвъртък), 20:00
 
Сити Марк Арт Център
18 октомври (петък), 19:00
 
G-8 Cinema
19 октомври (събота), 15:30

Casa Libri
20 октомври (неделя), 17:00

Euro Cinema
20 октомври (неделя), 20:00
 
G-8 Cinema
22 октомври (вторник), 19:30

                                                                                                     Автор: Мария Симеонова

                          Поезия, митология, история и география
Малко са хората, запознати с със спецификата и тънкостите на старата японска литература. Още по-малко са българите, изследвали и писали в тази област. За любознателните читатели и за студентите, изучаващи „Японистика“, издателство „Изток-Запад“ е пуснало на пазара книгата на Братислав Иванов „Старояпонската литература“.  Тя обхваща литературни паметници на далечната страна, създадени през периода Нара.
С какво подобна литература е ценна за нас? Защо е интересно да се докоснем до древната мъдрост на този източен народ?
Японската душа и възгледи за заобикалящия свят са събрани в няколко литературни паметника, които и до днес се считат за ключови в страната. Старата японска литература (Jodai bungaku - тя обхваща времето между 712 и 794г.) ясно се вмества в историческия период Нара (710-794). Тогава се появяват няколко произведения, послужили като основа за по-нататъшното развитието на японската литература. Любопитно е да се знае, че повечето запазени днес копия на всички древни литературни паметници, са преписи.
Първите писмени книги са хроники за историята на страната, документи с конституционен облик, историко-географски описания и сборници с древни песни. Сред тях авторът разглежда подробно двата най-стари исторически извора – „Коджики“ и „Нихонги“. Макар че и двата паметника съдържат в себе си глави с митологични разкази за зараждането на света, появата на боговете, създаването на японските острови и обединението на страната, учените са единодушни, че историческа информация може да бъде открита само в „Нихонги“. Освен история и митология, в книгата е отделено внимание на „17-членната конституция“, съставена от принц Шьотоку Тайши. Това са предписания, според които човек трябва да живее, за да води хармонично и безконфликтно съжителство с останалите хора. Нравствените правила, без които съществуването е било немислимо в миналото, важат с пълна сила и днес. Ето защо е важно да се знаят и спазват.
В началото на периода Нара, успоредно с появата на митологично-исторически текстове, са създадени и историко-географските описания „Фудоки“, които съдържат подробни сведения за земите и обичаите на Япония от онова време. Добавена е информация за флората, фауната, етимологични данни за географските названия, митове и песни. Това са най-старите известни подобни описания в Япония.
Най-големи подробности в книгата можем да научим за един от най-важните литературни паметници на древна Япония - поетичната антология „Ман`йошю“ („Сборник от безброй песни“). Това е най-старият сборник с японски песни. Освен някои емблематичните стихове, които са преведени на български език, сред страниците на книгата има важни обяснения на историята, езика, периодизацията, жанровете и художествените средства, използвани за създаването на антологията. В нея са включени произведенията на множество различни автори, сред които видни поети с изтънчени възгледи за света. В мой личен любимец се превърна Ямабе-но Акахито (негов портрет може да се види на корицата на книгата), чиито стихове са запечатали красотата на природата в Япония.
Книгата „Старояпонската литература“ се чете леко със своите 150 страници текст. Особено интересно е, когато наред с прочетенето, читателят има възможност да види древна картина, да се порадва на старинен портрет или да докосне с очи видът на оригиналните надписи от старите текстове.
Запознавайки се с този труд, любители и професионалисти имат възможност да се усетят чара на старата японска литература и да попият от мъдростта и знанията на древната източна култура.
 
Братислав Иванов е български японист, автор на трудове по лингвистика и културология, преводач от японски език. Завършил е специалността японски език и литература в Московския държавен университет. Специализирал е в Института за японски език към Японската фондация. Автор е на множество статии и книги, посветени на японския език, а също и на поредица преводи на класическа японска поезия. Той е първият преподавател по класически японски език в Софийския университет.
През 2009 г. Братислав Иванов е удостоен с най-стария японски орден – Ордена на Изгряващото слънце – за приноси към академичните изследвания на японския език и преподаването му в България.
                                                                                                      Автор: Мария Симеонова

Издателство „Лист“ предлага на българските читатели книгата на една от най-ярките фигури в съвременната японска литература – Кендзабуро Ое. Романът  “Смърт във вода” е преведен от японски език, благодарение на Антон Андреев. Книгата е съставена от 3 части с общо 15 глави, включително Пролог и послеслов от преводача.
 
                                                    „Запомни! Как съм живял.“
                                                      „Сърце“, Нацуме Сосеки
Когито Чоко е известен писател, който на преклонна възраст решава да напише своя „късен роман“ – творбата на живота си. За тази цел, авторът търси вдъхновение, завръщайки се в старата Горска къща. Тя се намира в дълбоката провинция, закътана сред дивна зеленина и свеж планински въздух. На същото място пристигат и членовете на независима театрална трупа, която има желание да създаде обобщаващо преставление по произведенията на писателя. Като страстни фенове на творчеството му, артистите имат желание да научат повече за човека Когито Чоко, когото смятат за гений. Целта е той да се превърне в централна фигура на предстоящия спектакъл.
Креативността на съвременните японски творци е безспорна, но театралната формация забравя да отчете един малък факт около прочутия автор. За да напише романа на живота си, той трябва да се пребори с вътрешните си демони и да отвори мистериозния Червен куфар, принадлежал на баща му, който се удавя при неизяснени обстоятелства след края на Втората световна война. Тогава в живота на малкия по онова време Когито се появява неговият двоник Коги – свръхестествено същество, което постоянно го навестява в сънищата и изглежда свързано със смъртта на собствения му баща.
Сън, спомен, ретроспекция, равносметка.
Разказът на Ое е непрестанно лутане през миналото и спомените, в търсене на смисъла на живота. Той е завръщане в родния дом с една единствената цел –отговор на въпросите, които са измъчвали героя цял живот.  
Чрез силата на авторското въображение изплуват древни сказания и чудни легенди. Те правят повествованието още по-мистериозно и му придават тайнствена окраска.
Другата основна тема, засегната в романа, е тази за отношенията между родители и деца. Семейната нишка понякога се оказва много тънка и често пъти се прекъсва лесно, но когато човек има до себе си добронамерени приятели и съпричастни близки, конфликтите се преодоляват далеч по-лесно.
 
Заглавието “Смърт във вода” е взето от фраза за удавяне, използвана от Т.С. Елиът в неговата поема „Пустата земя“.
Ето въпросната част:
IV.        СМЪРТ ВЪВ ВОДА
Флеб, финикиецът, двуседмичен мъртвец,
забрави писъка на чайките, забрави морските въртопи,
забрави загубата и печалбата.
                                                          Течение дълбоко под морето
повлече костите му шепнешком. Той се издигаше и падаше
и тъй измина пътищата на зрелостта и младостта си
от водовъртежите понесен.
                                                         Езичник или пък евреин,
ти, който въртиш колелото и гледаш по посоката на вятъра,
помисли за Флеб, той също бе красив и строен като теб.
Превод: Георги Рупчев
 
През 2016г. книгата „Смърт във вода“ е номинирана за награда Букър (влиза в дългия списък).
През 1994 г. Кендзабуро Ое получава Нобелова награда за литература. По думите на Нобеловия комитет, писателят създава „въображаем свят, в който животът и митът се концентрират, за да образуват смущаваща картина на съвременното човешко съществуване“.
 
                                                   Кендзабуро Ое
                                                       大江 健三郎
                                             „Пиша за достойнството на хората“
Роден е на 31 януари 1935г. в град Ехиме на о. Шикоку като трети син в семейство със 7 деца. Баба му разкрива пред него загадъчния свят на изкуствата. Тя умира през 1944 г., а по-късно същата година, бащата на Оe е убит в Тихоокеанската война (загубата на Япония през Втората световна война преобръща възгледите на Ое, след като той осъзнава, че императорът не е безсмъртен бог).  Майката се превръща в негов основен учител, купувайки му книги като „Приключенията на Хъкълбери Фин“ и „Чудните приключения на Нилс“, чието въздействие той ще помни до края на живота си.
На 19 годишна възраст Ое започва да изучава френска литература в Токийския университет под ръководството на професор Казуо Ватанабе, специалист по Франсоа Рабле. Младият творец публикува историите си, силно повлиян от съвременното писане във Франция и САЩ.
През дългия си живот Ое се запознава с Мао Дзъдун, посещава Русия и Европа, а в Париж се среща с известния философ Сартр.
През 1994 г. печели Нобелова награда за литература и е определен за получаване на Японски орден за култура. Последното отличие не е прието, поради факта, че се дава от императора.
Като истински пацифист, Ое участва в множество антиядрени кампании и пише книги за бомбандировките над Хирошима и Нагасаки, както и такива, свързани с ядрената трагедия във Фукушима.
Неговите романи, разкази и есета се занимават с политически, социални и философски въпроси, включително такива, тясно свързани с ядреното оръжие, ядрената енергия, социалният антиконформизъм и екзистенциализъм.
Поезията на ирландския творец Уилям Бътлър Йейтс оказва значително влияние върху съчиненията и живота на Ое. Тя вдъхновява появата на неговата трилогия A Flaming Green Tree („Пламтящо зелено дърво“).
В България, освен „Смърт във вода“, е преведен още един роман на писателя - „Закъснялата младеж“.
 
Награди:
Akutagawa Prize, 1958 – „Shiiku“
Shinchosha Literary Prize, 1964 – „A Personal Matter“
Tanizaki Prize, 1967 – „The Silent Cry“
Noma Prize, 1973 – „The Flood Invades My Spirit“
Yomiuri Prize, 1982 - Women Listening to the "Rain Tree"
Jiro Osaragi Prize (Asahi Shimbun), 1983 – „Rouse Up, O Young Men of the New Age!“
Nobel Prize in Literature, 1994.
Order of Culture, 1994 – отказан
Legion of Honour, 2002.
 
Филми по негови произведения:
 1995 Shizukana seikatsu (novel)
 1991 Quem Faz Correr Quim (Short) (novel)
 1961 The Catch (novel “Shiiku”)
 1960 A False Student (novel)
 1959 Warera no jidai (story)
 
Интересно е да споменем подробности за един от тези филми - Shizukana seikatsu (A Quiet Life). Той е базиран върху новела на Ое (1990), която разказва за собственото му семейство (съпругата му Юкари е дъщеря на режисьора Мансаку Итами и сестра на друг голям режисьор - Джузо Итами). По-специално, филмът от 1995г. обръща внимание на неговия син Хикари („светлина“), който е аутист. Режисьор на лентата е зетът на Ое – Джудзо Итами. Историята е много лична и показва красотата на живота през погледите на брат и сестра. Част от тези отношения може да забележим и в настоящия роман – „Смърт във вода“.
Авторът продължава да пише романи, есета и мемоари около централната тема за семейството му (както и хората с увреждания), оформила по най-обсебващ начин неговите мисъл, произведения и живот.
 
Другата важна тема в творчеството му е свързана с Хирошима. По този повод Ое споделя следното:
„В Хирошима, на разсъмване, в деня, отбелязващ годишнината от бомбандировките, често съм виждал много жени да стоят безмълвно, с дълбоки, тъмни и страшни очи... В такива случаи си спомням няколко реда на руския поет Евгений Евтушенко (преведено от японската версия на Сотокичи Кусака):
„Неговите неподвижни очи нямаха изражение;
и все пак там имаше нещо,
скръб или агония,
неизразимо,
но ужасно. "

                                                                                                      Автор: Мария Симеонова
​

                                                      Занимателният Киплинг
Лято е и най-прекрасната изненада за любознателните малчугани би могла да се окаже една интересна и богато илюстрирана книжка. 
Предложението на месеца е новото луксозно издание на издателство „СофтПрес“, озаглавено „Приказки“. Книгата събира три от най-любимите приказки на големия разказвач Ръдиърд Киплинг: „Рики-Тики-Тави“, „Котката, която ходела където си ще“ и „Слончето“. Както е известно, авторът поставя голяма част от творбите си на индийска територия. По тази причина увлекателните истории биха зарадвали неимоверно и почитателите на Изтока.
„Рики-Тики-Тави“ е сред най-популярните приказки на Киплинг. Историята за малката индийска мангуста, победила страшните змии – чудовищните кралски кобри Наг и Нагайна, звучи актуално и днес. Тя е пример за храброст, всеотдайност и лоялност. „Котката, която ходела където си ще“ е чудесен поглед върху темата за опитомяване на дивите животни. Много мъдрост е събрана и в третата история - „Слончето“. Тя разкрива причината за появата на дълъг хобот при слоновете. Подобно на Пинокио, малко слонче, тръгнало да търси крокодила, но поради голямото си любопитство, се сдобило с дълъг хобот.
Томчето „Приказки“ е преведено и адаптирано от руски език, благодарение на Христина Йотова. Забавна и поучителна, книгата без съмнение ще радва дълго време децата с буден ум и желание да научат повече за света, който ни заобикаля. Твърдите корици и едрият шрифт са допълнителен плюс на изданието.
Възползвайте се!
Онлайн магазин на издателството - https://www.soft-press.com/book/1331/

                                                                 ***
За автора
Ръдиърд Киплинг (1865-1936) е добре познато и признато име в световната литература. Той е най-младият носител на Нобелова награда за литература (получава я през 1907г., когато е на 42 години).
Роден е в Бомбай, Индия. Забършва образованието си в Англия и пътува из много страни по света, включително Япония, където натрупва опит и мъдрост. Известен е на широката публика, както със стиховете, разказите и романите си, така и с детските си произведения – приказки и най-вече с романа „Книга за джунглата“. Първоначално той е издаден като антология през 1894г., заедно с кратката история „Рики-Тики-Тави“.
                                                                                                         Автор: Мария Симеонова

                                                      Истина и илюзия
Картина, свързана с прочута опера на Моцарт, звънче на „жива мумия“, заровено в тайнствена гробна могила, харизматичен милионер, знаменит художник с противоречиво минало и един портретист, стигнал до кръстопът в живота, който се опитва да открие себе си чрез отшелническо усамотение в планината. 
Когато четете Мураками, винаги очаквайте изненади. Това важи с пълна сила за най-новия роман на писателя, „Убийството на Командора“, излязъл наскоро на български език, благодарение на издателство „Колибри“. Книгата се превърна в най-продаваното заглавие у нас за месец май.
Ако трябва да обобщим стила на художественото произведение, което този път е „нарисувал“ Мураками, то той ще е смесица от импресионизъм, сюрреализъм и японска живопис. Към тях добавяме щипка магически реализъм, който ни потапя в плен мистериозни образи и тайнствени илюзии, обвити в сложен и дълбок замисъл.
Главният герой в историята е 36-годишен портретист, който живее изолиран в отдалечена планинска къща, принадлежала на известен художник. Причините, довели до бягството от действителността, остават на заден план, веднага след откритието, което мъжът прави в мансардата на постройката. Привлечен от съжителството със странен пернат обитател, той попада на необикновена картина – единствената творба, останала от стария художник, озаглавена „Убийството на Командора“. Картината се оказва учудващо реалистична, но загадъчно нелогична, с нарушена композиция. Творбата претворява сцена от операта „Дон Жуан“ на Моцарт. Героите са нарисувани в японски стил, с облекла от ерата Асука (538-710г. – изключително интересен период, който се характеризира с разцвет на културата). В добавка откриваме още един персонаж, който не съществува в моцартовата постановка. Това е фигура на мъж със странно удължена глава, подаващ се от капак под земята.
Въпреки необикновения си вид, платното пленява откривателя си. От него лъха необичайна енергия, станала впоследствие катализатор за множество загадъчни случки, които преобръщат живота на главния герой.
 
                                               Изкуството в романа на Мураками
Както е известно на широката публика, авторът обича да прави в книгите си интересни паралели с изкуството – музика, литература, изобразително изкуство. Река от метафори с безброй препратки и символи могат да се открият между редовете в романа.
Музикалното оформление включва джазови и рок парчета, както и класика, най-вече немска такава – Шуберт, Бах, Брамс, Моцарт, струнни квартети на Бетовен, Верди и Пучини, включително опери на Моцарт и Щраус („Дон Жуан“ и „Кавалерът на розата“).
Литературата е представена чрез заглавието „Съдба на две поколения“ от „Разкази за пролетния дъжд“ и „Разкази за луната и дъжда“ на Акинари Уеда (XVIIIв. – това са разказите, послужили като основа за филма „Угецу“ на Кенджи Мизогучи), „Семейство Абе“ на Огаи Мори, както и демонологичните сборници на поета-художник Торияма Секиен. Японската традиционна живопис е символична. Тя поставя акцент върху празното пространство, което подсилва въздействието на дадена творба. Ето защо тя също намира своето достойно място в историята на Мураками.
Прологът е интригуващ и провокативен. Безлик персонаж моли главния герой да му направи портрет. Но как се рисува нищото? Тогава в съзнанието изниква познатата картина на художника Рене Магрит „Синът на човека“. Там е нарисуван човек, без лице, което донякъде наподобява началната сцена в книгата.
Книгата е истински лабиринт с множество неизвестни, които се наслагват с всяка прочетена страница. На моменти читателят изпада в ролята на Алиса, незнаейки накъде ще поеме действието и какви обрати ще се случат при следващата стъпка.
Приключението в планинската къща изглежда като мимолетно бягство от действителността. Изпаднал в духовна и творческа криза, портретистът се отдава на размисли за живота и света, но съдбата му поднася нови загадки и трудности. Многопластовата история се усложнява с напредването на действието (това е донякъде и исторически роман, понеже свързва някои от образите със страници от времето на Втората световна война – Хитлер и Гестапо, както и трагичните събития в Нанкин). Пъзелът се оказва с много липсващи парчета. Ще успее ли главният герой да го подреди, а с това и собствения си живот?
Типично в японки стил, авторът не се стреми да дава изчерпателен отговор на всички породили се въпроси. Той ни показва света от различна гледна точка. Преживяването е необходимо изпитание, което дава необходимата яснота на героя и му показва нов път.
Животът е колело. Историята на Мураками е един кръг, който връща героите в изходна позиция - преродени и обновени.
 
Интересно е, че книгата не е приета еднозначно във всички краища на света. В Хонконг е цензурирана, заради някои „неприлични“ според местните стандарти сцени.
 
Любопитно:

• Сокушинбуцу – ритуално мумифициране – разгледаната в книгата будистка практика е прилагана между 1081 и 1903г. в северната част на о. Хоншу. През 1877г. е забранена със закон от им-р Мейджи. Монаси се подлагат на доброволно мумифициране за изкупление на човешките грехове. Те влизат в специално подготвени ями и в продължение на дни медитират, държейки броеница и камбанка, като предварително са се подложили на специална диета, която след смъртта им да запази тялото почти непокътнато.
• Операта „Дон Жуан“ – сцената, нарисувана в творбата на стария художник, представя едно убийство. Командорът е смъртно ранен от Дон Жуан в първата сцена на операта и в края й умира, защитавайки добродетелната си дъщеря – Дона Анна. На гробището статуята от паметника на Командора проговаря. Дон Жуан, с фатална безразсъдност, кани статуята на вечеря. В последната сценя тя се появява и отвежда непокаялият се Дон Жуан в ада, под звуците на Хор на Демоните.

                                                                                                        Автор: Мария Симеонова

                                    Научна фантастика по китайски
Панаирът на книгата е в разгара си. Какъв по-добър повод да се сдобиете с ново, интересно и провокативно четиво? Какво ще кажете, ако то притежава далекоизточни черти?
Чели ли сте някога китайски научнофантастични истории? Чували ли сте въобще за присъствието на такива в световната литература? Знаете ли, че далечната страна вече е създала солидна база от качествени произведения на тази тематика, които получават признание във всички краища на планетата?
Оказва се, че в последните години Китай прави революция не само в областта на икономиката, културата и технологиите, но и на книжния пазар, дори в сферата на научната фантастика.
Кен Лиу е човекът с основна заслуга за разпространяването и превода на китайската научна фантастика. Той открива за западната публика творбата на Лиу Цъсин „Проблемът за трите тела“, спечелила награда “Хюго” за най-добър роман (2015). Кен превежда на английски първата и третата част.
Всъщност, Кен Лиу е не само умел преводач, но и талантлив писател, създаващ свои фантастични творби и развиващ нов жанр в научната фантастика, наречен „силкпънк". Затова не е чудно, че миналата година на българския пазар се появи книгата му „Хартиената менажерия и други разкази“ (преводач - Тодор Кенов).  Феноменално, но факт: разказите в сборника са носители на 21 награди и номинации. Общо 15 кратки истории са събрани на повече от 500 страници. Стилът им може да се определи като фюжън - истинска смесица от множество жанрове. Любителите на научната фантастика, магическият реализъм и фентъзито няма да останат разочаровани и без съмнение ще открият нов свят – различен и очарователно привлекателен.
                                                                ***
Предимството на автор като Кен Лиу е възможността да черпи най-доброто от Изтока и Запада и да го претворява на белия лист. Самият той е израснал под влиянието на две коренно различни култури, но това не пречи в творбите му те да съжителстват мирно и хармонично.
Прави впечатление, че историите в сборника са много хуманни и макар някои от тях да започват страшно, тъжно или жестоко, в края почти винаги придобиват онази човещина, която може да ни преобрази и прероди. Творбите му са заредени с живи емоции, които въздействат.
„Хартиената менажерия“ е впечатляващ семеен разказ, изтънчен, зареден с фино източно очарование и невероятна дълбочина. Чрез древното изкуство за сгъване на хартия, в историята оживява цял отряд от животни, които свързват по удивителен начин две поколения. Красиво е ефектно, Кен показва магията на обикновените неща, като отдава специална почит на семейството.
Но това е само началото. Вселената на Лиу крие информация за разумните видове и техните спомени. Замисляли ли сте се някога, къде отива човешкото знание? А ако в Космоса съществуват и други форми на живот, умеещи да създават и съхраняват книги с най-ценната информация за Вселената? Това е първият разказ в сборника и той е много необходим и важен днес, когато книгата запчва да губи своята стойност в очите на хората. Посланието му е ясно: знанието не се губи, а се запазва по най-различен и причудлив начин.
Друга любопитна история ни представя свят, в който компютрите програмират живота на хората и ги правят зависими цифровизирани пионки в една на пръв поглед подредена информационна система. Изкуственият интелект е въведен първоначално като помощник, но той бързо се превръща във водещ фактор за живота на човека, който подсказва мисли и действия. Но дали това взаимодействие наистина облагородява хората? Прави ли ги то по-щастливи, след като им поднася всичко наготово - без изненади, без моменти на откривателство?! Проекцията на бъдещето всъщност е един скучен свят, в който човекът се губи и обезличава. Този разказ по оригинален начин отново прокарва идеите, вдъхновили култовия филм „Матрицата“. Той засяга темите за глобалните властелини на бъдещето, които управляват и контролират живота на хората, превръщайки ги в послушни зомбита. Какъв е изходът от този адски кръг? За да разберем действителността, трябва да излезем извън системата, но истината е, че никой няма реална представа за нещата, защото всички са спрели да мислят, чувстват и питат.
„Невежеството е блажество!“
„Промяна на състоянието“ носи в себе си идеята за материалните изражения на душата. Когато човек смята, че всичко в живота му е свършено, е достатъчна само една промяна в състоянието (различна гледна точка), която да отвори очите му за света и съществуването.
„Симулакриум“ също разглежда концепцията за душата. Тук тя е показана като моментен отпечатък върху специално устройство, което обаче не притежава свойството да улавя променливата й същност.
Един от най-страшните и въздействащи разказа в книгата има сериозен криминален оттенък. Той ни въвежда в света на серийната престъпност, където единственият начин разследващ полицай да открие ловък убиец, е да се отърве от емоциите си. За тази цел главната героиня имплантира в тялото си чип, позволяващ контрол над чувствата. Какво ще й коства това и готова ли е да поеме страничните реакции в името на миналото и спасяването на човешки живот?
Някои от другите истории на Лиу ни отвеждат в необятния Космос. Едни съдържат размисли на тема Вселена, семейство, цивилизации и оцеляване на човечеството, безсмъртието и вечната младост, еволюцията, излъчването и улавянето на сигнали от Космоса (паралел с класиката „Гласове от далечна звезда“ на Макото Шинкай).
Дълбока връзка с японската душевност откриваме и в произведениено „Моно но аваре“. Приятната меланхолия на творбата носи усещане за преходността на света. Тя е разгърната в семейна история, където минало и бъдеще са преплетени чрез красиви стихове хайку. Човечеството е изправено пред глобален Апокалипсис, но за разлика от познатите блокбастери по темата, този разказ изследва човешката душевност, подобно на романите на Сакьо Комацу.
Интересно е, че Кен Лиу смело и непоколебимо разисква всякакви теми в разказите си. Не ни спестява дори най-тежките и болезнени страници от човешката история. Той не се притеснява да говори честно и откровено за времето на „белия терор“ в Тайван (изключително реалистично и емоционално), обвивайки историята си с магически символи и позитивизъм. С много болка и тъга е свързан разказът „Човекът, който сложи край на историята“. Сюжетът му ни връща в миналото чрез технология от бъдещето, за да ни направи свидетели на ужасите по време на Втората световна война и експериментите над хора, извършвани от Отряд 731 на японската армия. Чрез ироничната намеса на съдбата, авторът ни разказва за учени, които създават революционно устройство, позволяващо на хората да се вращат назад във времето. Проблемът е, че този апарат има странични ефекти, кото нанасят пагубни щети на човешката история. Тук започват дълги полемики и се появават множество въпроси, на които не е достатъчно да се намери еднозначен отговор.
Проблемите на обществото и социалните теми са засегнати в разказа за Трантихоокеанския тунел – въображаем проект за подземно съоръжение, свързващо Азия и Америка. Футуристичното действие обхваща 20-те години на миналия век, но носи усещането за филма на Уон Каруай „2046“.
Фентъзи вселената на Кен Лиу е представена в творби, използващи като персонажи митологични китайски същества – деветоопашатата лисица хулидзин, Кралят на маймуните и прочутият Бог на войната. Особено интересно е произведението „Наслука“, което съчетава по удивителен начин фентъзи и научна фантастика. То ни показва сблъсъкът между стария свят (духове, суеверия) и новия (машини, индустриализация). Читателят е свидетел, как единия постепенно поглъща другия, а хора и магически същества се преобразяват до неузнаваемост и губят истинската си същност. „Наслука“ е част от анимиран омнибус филм, излъчен тази година по Нетфликс под общото заглавие Love, Death and Robots.
В своите необикновени творби Кен Лиу не предлага на читателите готови отговори и ясни решения за важни проблеми на човечеството. Той ни кара да се замислим и да открием най-доброто от света, което можем да използваме за себе си и поколенията.
 
Книгата „Хартиената менажерия и други разкази“ можете да откриете в каталога на издателство „Еуниката“
Онлайн магазин - https://eunicata.com/eshop/bg/nachalo/32-khartienata-menazheriya.html?fbclid=IwAR3k4lF6D2oebDjz6Dvj3plHls5bJ8EjDSeVxEjLrRuaS8Q5GSF41G5ndeI
 
                                                 Кой е Кен Лиу?
Кен Лиу е писател, преводач, адвокат и компютърен програмист.
Роден е през 1976 г. в Ланджоу. Прекарва детството си с баба си и дядо си. Майка му, която получава докторска степен по химия в САЩ, е фармацевтичен химик, а баща му - компютърен инженер. Семейството емигрира в САЩ, когато Лиу е на 11 години. Живее в Калифорния и Стонингтън, преди да се установи в Уотърфорд. Лиу завършва гимназия Уотърфорд през 1994 г. В Харвардския колеж той учи английска литература и компютърни науки. След дипломирането си работи като софтуерен инженер за Microsoft. През 2004г. завършва право в Харвард и става консултант по високотехнологични съдебни спорове. През 2002г. започва да издава фантастичните си творби, вдъхновен от стиймпънк концепцията, съчетаваща реалното с фантастичното.
След продължително писане на кратки разкази, Лиу се обръща към епичните фентъзи новели като през 2015г. издава Grace of Kings (награда Locus за най-добра новела). През 2017г. се присъединява към Вселената на Междузвездни войни с „Легендите за Люк Скайуокър“.
The Dandelion Dynasty е първата английска новела на Кен. Това е епична фантазия, чието действие се развива по времето на дин. Хан. Романът успешно комбинира научна фантастика и западни елементи с класическа китайска естетика.
Наред с оригиналните си произведения, Лиу превежда и работите на множество китайски автори-фантасти на английски език. Сред тях са Лиу Цъсин, Хао Дзинфан, Чън Циуфан (първият китайски автор с награда “World Fantasy Award”, 2012), Ся Дзя и др.

 
                                                     Награди:
Краткият разказ "Хартиената менажерия" печели наградите Nebula, Hugo и World Fantasy Awards. През 2013г. "Mono no aware" също се сдобива с награда Hugo.
 
2017 Locus Award for Best Collection, winner, The Paper Menagerie and Other Stories;
2016 Locus Award for Best First Novel, winner, The Grace of Kings;
2015 Hugo Award for Best Novel, winner, "The Three-Body Problem (三体)" by Cixin Liu, translated by Ken Liu;
2015 Sidewise Award for Alternate History, winner, "The Long Haul: From the Annals of Transportation, The Pacific Monthly, May 2009";
2013 Hugo Award for Best Short Story, winner, "Mono no aware";
2013 FantLab's Book of the Year Award for best Translated Novella or Short Story, winner, "Mono no aware";
2013 FantLab's Book of the Year Award for best On-line publication in Small Form', winner, "The Paper Menagerie";
2012 Science Fiction & Fantasy Translation Awards, Short Form winner, translation from the Chinese of "The Fish of Lijiang" by Chen Qiufan;
2012 World Fantasy Award for Best Short Fiction, winner, "The Paper Menagerie";
2012 Hugo Award for Best Short Story, winner, "The Paper Menagerie";
2011 Nebula Award for Best Short Story, winner, "The Paper Menagerie".
 
През лятото на 2018г. попаднах на статия в списание China Pictorial, озаглавена „Смелият нов свят на китайската научна фантастика“, посветена на Кен Лиу и китайските писатели в този жанр. В нея Кен казва:
„Искам да създам различна естетика, включвайки в нея някои от най-великите китайски изобретения на древността като книгопечатането, хвърчилото..., дървения вол...“ Кен усилено чете книги за китайската история. Той е страстен фен на древната китайска поезия и уся новелите. Всичко това оказва голямо влияние върху писането му. От друга страна, преводите му са достъпни за всички читатели, заради неговия професионализъм и тънък усет за водене на повествованието. Думите, с които обяснява източните термини, са подбрани точно и акуратно. Според него, преводачът стои над културите и цивилизациите и сам се счита за мост между тях. Когато завършва превода по книгата на Лиу Цъсин, Кен кани множество популярни американски автори, занимаващи се с научната фантастика, за да напишат ревюта и да представят творбата в медиите.  Публикациите се появяват на страниците на най-прочутите списания за научна фантастика и правят произведението световноизвестно. По този повод, японският автор Тоя Тачибана, казва: „Нашата научна фантастика не е толкова популярна като китайската, защото нямаме на своя страна Кен Лиу“.

                                                                                                            Автор: Мария Симеонова

​

                     Историята на последната владетелка на Китай
Тя е необикновена личност, чийто живот е обвит в тайнственост и мистерия. Управлявала е Китай близо половин век. Конкубина, кралица, богиня. Това е последната императрица на Китай – Цъси (1835-1908).
Какво знаем за нея? Познаваема ли е изобщо Цъси? Интересът към противоречивата й личнот продължава да е жив и днес.
Издателство „Изток-Запад“ съвсем наскоро пусна на книжния пазар „Императрицата“ на прочутата американска авторка Пърл Бък. Приказната история китайската владетелка е издадена за пръв път на 2 април 1956г. Българските читатели може би са запознати с друг биографичен роман, посветен на тази знаменита жена - „Императрица Цъси“ на Владимир Семьонов (изд. 1987г.).
„Императрицата“ на Пърл Бък е историческа новела, която извезва фино и красиво измислената автобиография на Цъси: конкубина на император Сяофън, която след смъртта му се превръща във владетел на цял Китай.
Родена сред нисшите прослойки на страната, Цъси влиза в Забранения град на 17 одишна възраст, за да се превърне в една от стотиците императорски наложници. Нейната изключителна красота и умели манипулации бързо я превръщат във Втора съпруга на Сяофън. Мнозина в двора я мразят, понеже се страхуват от силата й. Считат, че тя е отговорна за падането на Цинската империя. От своя страна, Цъси печели симпатиите на народа. Самата Бък потвърждава това от разговори с обикновени хора, които след нейната смърт смятали, че е настъпил край на света.
Възходът на Цъси върви рамо до рамо с промените в Китай и превръщането на империята в модерна държава.
Това е история за съперничество, заговори и власт.
Блясък, жестокост, суеверия, безмилостни интриги, власт, мъдрост и една жена, която се изкачва на върха от дъното – обичана и мразена едновременно, отхвърляна и почитана като божество.
С какво Цъси е била по-различна от останалите? Писателката позволява на читателите да открехнат вратите на Забранения град и да надникнат в живота на една амбициозна, красива и интелигентна личност, да усетят чувствата й, да чуят мислите й. Малко са хората, които умеят да предадат по най-точен начин китайската душевност, да навлязат дъблоко в бита и културата на този народ, да разкрия живо и увлекателно, какво се крие зад портите на императорския дворец. Пърл Бък постига това с лекота, благодарение на духовната си връзка с далечната страна.
Корицата на българското издание е прелестна! Избродирана е в най-нежни краски, благодарение на художничката Деница Трифонова. Тя е първото, което ще ви привлече да посегнете към книгата. Останалото ще направи деликатното перо на Пърл Бък. Преводът от английски е на Снежана Ташева. Повествованието се простира на близо 400 страници. Обособено е в пет глави, които предават жизнения цикъл на един изключителен човек.
Любопитни ли сте да разберете повече за последната владетелка на Китай? Книгата на Пърл Бък е вече в книжарниците. Можете да я поръчате и онлайн, от сайта на издателстното или да се сдобиете с нея на предстоящия Панаир на книгата.
Приятно четене!
 
                                                          Авторката
Пърл Бък (26 юни 1892 - 6 март 1973; китайско име Сай Джънджу, 賽珍珠) е световноизвестна американска писателка. Като дъщеря на мисионери, Бък прекарва по-голямата част от живота си (преди 1934 г.) в гр. Джъндзян, близо до Нанкин. Преживява въстанието на боксерите и Инцидента в Нанкин, след което бяга със семейството си за 1 година в Япония, където се убеждава, че не всички японци са милитаристи. След 1921г. преподава в Университета в Нанкин. Поддържа приятелски отношения с известни китайски писатели, сред които Лин Ютан и Сю Джъмо.
Нейният роман „Добрата земя” (издадена за пръв път на български през 1939г.) е най-продаваната книга в САЩ през 1931 и 1932 г. През 1932г. Бък печели награда „Пулицър”. През 1938 г. е удостоена с Нобелова награда за литература за „богатите и истински епични описания на селския живот в Китай, както и за нейните биографични шедьоври “.
След завръщането си в Съединените щати, тя продължава да пише плодотворно. Превръща се във виден защитник на женските права и малцинствените групи и не престава да се занимава с азиатската култура.
Линк към сайта на издателството - http://iztok-zapad.eu/books/book/2289

                                                                                                            Автор: Мария Симеонова

                 Приказният свят на Япония оживява на български език
13 от най-популярните японски приказки са включени в новата книга на издателство „Изток-Запад“, озаглавена „Японски приказки“.
Историите са подбрани и преводени от оригинал, благодарение на Людмила Холодович и Александър Киров. В сборника са включени произведения, преразказани от известния писател на детска литератра Масао Кусуяма.
Представителна извадка в настоящата книга са три от т. нар. "пет големи приказки": „Момотаро“, „Дядото, който карал дърветата на цъфтят“ и „Маймуната и крабът“. Те се смятат за истински народни приказки, получили това определение от фолклориста Кунио Янагита. По време на периода на Едо тези приказки са адаптирани от професионални писатели и отпечатани върху дърво под форма, наречена „кусадзоши“ (chapbooks – ранна форма за отпечатване на книги, която се състои от един лист, сгънат в 8, 12, 16 или 24 страници; най-ранната японска приказка е „Принцеса Кагуя“ (Xв.). Тя се счита за най-древния японски разказ, предшественик на научната фантастика).
Интересно е, че японците разказват истории за доброто, което се възнаграждава и за злото, което се наказва. Тук всеки получава това, което заслужава. Героите в историите обикновено са бедни и скромни хора, които след извършена добрина (например спасяване на животно, изпаднало в беда), са щедро възнаградени. Много често животните притежават необикновената сила да се превръщат в хора или предмети и по този начин да помагат на състрадателните и отзивчивите.  
Една част от разказите разглежда истории за духове и демони. „Безухият Хоичи“ е преразказвана и от друг известен автор - Лафкадио Хърн, в един от неговите сборници за странното и необикновеното.
Животните, които ще стрещнете сред страниците на книгата, са типични за Япония. Там бродят красиви жерави и пакостливи еноти, хитри маймуни и несъобразителни медузи, раци, мишки и същества от отвъдния свят.
Японските приказки нямаше да са пълни, ако я нямаше историята за Момотаро – момчето, родено от праскова. Той е герой, който успява да освободи цял остров от страшни демони и да придобие съкровището им като награда.
Историята за Момотаро е приказка-пътуване. В нея главният персонаж среща различни същества, с които се сприятелява и които по-късно му помагат в предприетата от него мисия. Идеята, заложена тук, отново е свързана с приятелството и отплатата за извършена добрина.
Любопитно е, че паметник на японския фолклорен герой Момотаро може да се види дори в България. Той се намира в Цар Симеоновата градина на град Пловдив.
Увлекателните японски творби, които малки и големи могат да прочетат на български, са събрани в изключително луксозно издание с дебели корици. Прекрасните рисунки на художника Борис Стоилов само могат да ви привлекат още повече към книгата. Една истински ценна колекция, подходяща не само за деца, но и за всички почитатели на японската литература.
 
 
                                                      Масао Кусуяма (1884-1950)
                                                                       楠山正雄
Той е театрален критик, редактор и детски писател. Работи през епохата Тайшо до началото на следвоенния период.
Масао Кусуяма е роден на 4 ноември 1884г. в Токио. Семейството му притежва печатарска компания, но след смъртта на бащата, фамилията изпада в трудно положение. Още като дете, Кусуяма започва да се интересува от театъра. Баба му го води на Кабуки представление, което го впечатлява неимоверно.
На 12 годишна възраст е поет от чичо си, който има желание да направи от него лекар, но интересите на момчето остават свързани единствено с литературата.
През 1906г. Кусуяма завършва университета „Васеда“. Веднага след това се заема със съставянето на енциклопедия на литературните изкуства като успоредно работи в редакционната колегия на вестник „Йомиури“ (1910). По-късно е главен редактор на списание Shin Nippon („Нова Япония“), издавано от Шигенобу Окума (1911) и преподавател в неговия университет. Масао Кусуяма се присъединява към редакционната колегия на Fuzambo Publishing-Co, за да работи по издаването на своя енциклопедия. От 1915г. се захваща с превод на детска литература. Той пише много пиеси и книги за деца. Сред най-известните му творби са Nippon Dowa Hogyokushu („Японски приказки“) и "12 урока по модерна драма".

                                                                                                 Автор: Мария Симеонова

​