Най-известното нещо, което някога е казвано за Йоко Оно,  е изречено от съпруга й Джон Ленън - той я нарича "най-известният непозната артист в света - всеки знае името й, но никой не знае какво всъщност прави". До известна степен тя бива възприемана по този начин и днес, десетки години по-късно. Неминуемо за Оно е огромното предизвикателство да остане видима като артист, а не просто жена на рок звезда. Нейното влиятелно партньорство с Джон Ленън е широко обсъждано и оспорвано, но си струва да си припомним, че в опита си да ни поведе е един друг, по-добър свят, известната соло песен на Ленън Imagine е по същество реплика на произведенията инструкции на Йоко Оно. И до днес тя продължава да работи върху своето изкуство, което създава много преди появата на Ленън в живота си, и което заслужава да бъде оценявано само по себе си. 

Още преди да стане известна като жената до Джон Ленън, Йоко Оно е "Върховната жрица на хепънингите" и пионер в пърформънс изкуството. Домът й е отворен за танцьори, композитори и художници и тя непрестанно ги насърчава да работят заедно. Така изгражда една интердисциплинарна общност, което остава едно от най-големите постижения в кариерата й и заслугата, с която именно си спечелва прозвището "Върховната жрица на хепънингите".

Основното, което Оно прави за развитието на концептуално изкуство, е включването на публиката в самите произведения. Нейното изкуство е изградено така, че всеки да може да го създава – което е и централното измерение в значението му. Преживяванията, събитията и изпълненията са гръбнакът на творчеството й. В това отношение тя е типичен концептуален артист – произведенията са предназначени да насочат вниманието към идеи, а не към предмети.
​
Черпейки вдъхновение от множество източници като дзен будизма и движението Дада, нейните произведения са едни от най-ранните и най-смелите примери за изкуството на дадаизма. Тя напълно отхвърля идеята, че произведение на изкуството трябва да бъде материален обект и гради извън тази рамка. Много от творбите й се състоят само от инструкции. Например в Cloud Piece (1963) тя ни инструктира да си представим, че копаем дупка в градината и я пълним с облаци.

Оно е и един от най-силните феминистки гласове, произлезли от света на изкуството през 60-те години. Нейното произведение Cut Piece(1964) е ярък пример за феминистко изкуство - тя кани хора от публиката да се редуват да режат дрехите й с ножица. Този пърформънс поставя публиката в тесен контакт с артиста, което тогава е нова концепция. Насочвайки вниманието и към уязвимостта и устойчивостта на женското тяло, Оно отваря пътя на бъдещи артисти като Вали Експорт, Хана Уилке и Марина Абрамович да поемат още по-големи рискове.

Йоко Оно е родена в Токио в заможно семейство на банкер. Тя е отлична ученичка и през 1952 г.  става първата жена, която е приета да учи философия в японския университет "Гакушиуин". Година по-късно се мести в САЩ, за да учи в колеж "Сара Лорънс". Там се запознава с художници и поети и планира да стане писател. Уви нещата, които пише, не се вписват в западната академична форма, подкрепяна от професорите в колежа. По това време Оно открива  работата на авангардния на нюйоркски композитор Джон Кейдж и се е сприятелявала с него и други като Ла Монте Янг. Сред тях Оно намира своето място. Кейдж, Янг и други ранни членове на това авангардно движение са силно вдъхновени от културни традиции на Япония и така произходът на Оно е значително предимство, а не недостатък, както е било в литературните среди.

​През 60-те години Оно се движи с кръговете на артисти, участващи в "хепънинги", и организира собствени събития в таванското си помещение на улица 112 Chambers Street в Ню Йорк. В него редовно се събират артисти от движението Флуксус, авангардни музиканти и други изпълнители. Тя самата изпълнява музикални произведения и е важна част от групата Флуксус при зараждането й, но Оно не желае да остане свързана с движението, тъй като държи на своята независимост като артист.

​След представянето на произведението Cut Piece, тя бива поканена да направи изложба в  Лондон. Там, докато подготвя изложбата, я посещава Джон Ленън. Вдъхновени от общата любов към думите и музиката, те започват да си сътрудничат за представления и филм. През 1969 г. Оно се развежда с тогавашния си втори съпруг Антъни Кокс и се омъжва за Ленън. Връзката й с музиканта от Бийтълс е трудна за Оно, тъй като двойката не се харесва на публиката и много хора смятат, че Оно отдръпва Ленън от Бийтълс. 

​През 1975 г. се ражда синът им Шон. Джон Ленън се грижил за бебето, докато Оно управлява техния съвместен звукозаписен лейбъл "Леноно". През 1980 г. се случва немислимото: Джон Ленън бива застрелян и убит пред дома им в Ню Йорк.

Вълна от изключително медийно внимание следва смъртта на Ленън, но Оно се отдава на уединение. По-късно през 80-те години тя постепенно отново започва се проявява като артист и публична личност, връщайки се към създаването на музикални, писмени и визуални произведения. Продължава кариерата си като експериментален композитор и издава три самостоятелни албума, прави турнета и композира два мюзикъла. Днес, в осемдесетте си години, Йоко Оно продължава да работи за мира и да гледа на света с пламенен оптимизъм, като твърди, че ще видим мир на земята през 2050 г.

Днес хомосексуалността не е толкова широко криминализирана, колкото преди, но 72 страни и територии по света продължават да имат действащи закони против връзките между лица от един и същ пол. Според годишния доклад на Международната асоциация на лесбийки, гейове, бисексуални, транс и интерсексуални лица (ILGA) в осем страни хомосексуализмът може да доведе до смъртно наказание, а в десетки други хомосексуалните действия се наказват с присъда за лишаване от свобода. Южна и източна Африка, Близкият Изток и Южна Азия продължават да са местата с най-сурова политика, докато в Западна Европа и западното полукълбо са най-толерантните общества.
​
Общо повече от 120 държави са декриминализирали хомосексуалността, но много от тях все още не могат да бъдат описани като либерални. Към момента на публикуването на доклада на ILGA 26 са страните, в които е разрешено съвместното осиновяване за двойки от един и същ пол, а в 27 е възможно осиновяването от партньор от същия пол, при което той или тя може законно да стане родител на детето на партньора си.

​В Южна Корея преобладаващото отношение към хомосексуализма е консервативно. Проучване на Pew Research Center през 2014 г. показва, че 18% от анкетираните смятат хомосексуализмът за приемлив, а 57% - за неприемлив. Еднополовите бракове не са законно признати в страната и не се допуска осиновяването на деца от двойки от един и същи пол. През 2003 г. режисьорът Kim Jho Kwang-soo и неговият партньор Kim Seung-hwan стават първата публично омъжила се южнокорейска гей двойка, въпреки че бракът им не е признат от закона. 

От 2006 г. транссексуалните лица, които са претърпели успешна операция по смяна на пола, имат правото да се декларират със своя нов пол във всички обществени и правителствени документи. И тук обаче съществуват изключения - през март 2013 г. Западният окръжен съд в Сеул позволява на пет транссексуални лица да бъдат пререгистрирани от женски в мъжки пол, без да са преминали през хирургическа намеса за смяна на пола.

През 2014 г. вестник "Гардиън" прави задълбочен преглед на пет LGBT закона по света (в линка можете да видите детайлна интерактивна схема) – секс по взаимно съгласие, недискриминация на работното място, брак, осиновяване и защита от престъпления на основа омраза. Южна Корея няма закон, който да наказва хомосексуализма, но разрешава само секса по взаимно съгласие. С едно изключение - сексът по взаимно съгласие също не е позволен при военните. При психологичекия тест, част от процедурата по прием в армията, хомосексуалните войници се категоризират като страдащи от "личностни разстройства" или "поведенчески увреждания" и могат да бъдат институционализирани или уволнени без почести. Миналата пролет хомосексуален войник бе осъден на шест месеца затвор за това, че е правил секс по взаимно съгласие с друг войник на частно място. 

Нито една политическа партия в Южна Корея не подкрепя популяризирането на LGBT+ правата и въпреки нарастващата глобална тенденция за легализиране на брака между лица от един и същ пол, обществената подкрепа в страната остава ниска и анти-LGBT+ митингите превъзхождат тези в подкрепа на LGBT+ общността. През 2014 г. кметът на Сеул Park Won-Soon изразява подкрепа за харта за човешките права в града, включваща клауза за недискриминация по отношение на сексуалната ориентация. По-късно обаче се отдръпва поради негативната обществена реакция, отменя клаузата и заявява, че не е подкрепял хомосексуалността. 

По време на президентската си кампания през 2017 г. Moon Jae-in също заявява, че е против хомосексуалността. По време на дебат, предаван по телевизията, кандидатът за президент Hong Joon-pyo казва, че хомосексуалните войници отслабват армията на страната - с което Moon Jae-in се съгласява няколко последователни пъти. По-късно в дебата Moon казва още, че се противопоставя на "дискриминацията, основана на хомосексуалността", но също така е против легализирането на брака между лица от един и същ пол. След  оплаквания от различи организации поддръжници на LGBT+ обществото, Moon Jae-in се извинява с думите,  че не е трябвало да бъде осъдителен.

Въпреки всичко, традиционният начин на мислене в страната се променя, макар и бавно. Доказателство за това е прайд парадът в Сеул, който става все по-голям  всяка година. В миналогодишния парад участват 85 000 лесбийки, гей, бисексуални и транссексуални хора и техните поддръжници - най-голямата посещаемост, която събитието е привлякло от началото си през 2000 г. 

​Под надзора на 6 000 полицаи, разположени по протежение на парадния маршрут, участниците извървяват 4 километра, танцувайки и размахвайки знамена с цветовете на дъгата. В същото време от другата страна се намират хиляди анти-LBGT+ протестиращи, скандиращи лозунги и опитващи се да заглушат музиката от парада с госпел музика.

В крайна сметка, това че хомосексуалността не е широко приета в корейското общество, не означава, че в Сеул не съществува оживена гей сцена. От барове, подходящи за разговори с приятели на по питие, до клубове, перфектни за танци до сутринта – немалко такива места могат да бъдат намерени в Jongno и Itaewon. По-конкретно районът, познат на местните и чужденците като Homo hill в Itaewon - е домът на най-популярните гей клубове и барове в Сеул.

​Щом чуете името Яйои Кусама, сигурно първото, което изскача в ума ви, е образът на ексцентричната възрастна жена с перука в ярък цвят и също толкова ярки дрехи на точки. Вероятно ще се сетите също, че живее в психиатрична клиника. Вярно е, че най-скъпо платената жива художничка в света към момента изглежда така и по свой избор вече 40 години живее в психиатрична клиника. И тя обаче някога е била млада. Изкуството й се ражда именно в детството й в Япония, когато за първи път получава халюцинации, които ще продължат да се появят през целия й живот. В тях пространство около нея е покрито с повтарящи се модели, което по-късно ще се превърне в основен мотив в творчеството й. Чрез изкуството си, в което възпроизвежда халюцинациите си, тя намира избавление и се лекува. 

Нейното състояние, както го определя в автобиографията си Infinity Net, е "деперсонализация" - явлението на "преживяване на загуба на личността", като начин за защита от травми. Това може да послужи и като обяснение защо в работата си Кусама се стреми да заличи себе си, като се слее със своето основно изразно средство – точките. Безконечни и успокояващи, овалните им форми успяват да заглушат шумовете в главата й. 

​
​За разлика от импресионисткия поантилизъм, нейните точки напълно запълват пространството, без да създават реални образи. Те не са механично създадени, а напротив – всяка от тях е ръчно изработена и символизира страстната, неуморна и неспокойна душа на артиста. Точките на Кусама стават все по-големи и по-големи и имат нужда от ново пространство, за да се разширяват. Така се появява поредицата Infinity Nets - широкомащабни платна, над които властват единствено точките. Драматичното им разрастване продължава, те се разливат от средата си, заливайки статива, пода и всичко, до което  се докоснат – предмети, хора, самото пространство. 

​Безкрайността е още една идея, от която е обсебена Кусама. Израз на тази страст тя дава в своите Infinity Rooms – стаи с огледални стени, които създават чувство за безкрайност на пространството.

​Както и много от другите мотивите, които обитават нейните произведения, любовта й към тиквите се корени в детството й. Тогава тя за пръв път се сблъска с тиква, която й проговаря. Кусама открива, че тиквите са "толкова нежни неща за докосване; толкова привлекателни на цвят и форма" и страстно се впуска в възпроизвеждането им, изследвайки всяка тяхна форма и особеност. Днес нейните тикви няма как да бъдат объркани - ярко оцветени и винаги покрити с черни точки.

​
Детството на Кусама също така е белязано от Втората световна война и безмилостния японски матриархат, който цари в семейството й и я задушава. САЩ е мястото, към което се стреми. На 28 годишна възраст се сдобива със заветната виза и заминава, заедно с 1 млн. йени и уговорка с майка си никога повече да не се връща. Америка не я приема радушно – налага и се да рови в кофите за боклук до големите ресторанти, за да се изхранва. Междувременно организира социално ангажирани пърформънси за войната във Виетнам, защитава правата на хомосексуалистите, често се движи в компанията а Анди Уорхол, Рой Лихтенщайн и Марк Ротко и не спира да рисува. Изкуството й носи слава, но не и пари и живее на ръба на оцеляването. След повече от 15 години в Америка се връща в родно Токио, където също не бива приета радушно. Голямото и признание идва през 93-та година във Венеция, от където тя се изстрелва директно нагоре  и следват изложби по ял свят, включително Вашингтон, Ню Йорк, Лондон и общо взето всеки по-известен с афинитет към изкуството град. През 2017 г. тя отваря и музей на свое име в Токио, където излага своите произведения и свързано изкуство, за да допринесе за развитието на изкуството като цяло.
​
Днес, на 89 години, тя продължава да рисува по 3-4 часа на ден. И, ако се чудите, го прави сама, като асистентите ийполагат единствено грунда на платната. Наскоро тя удължи работната си седмица от пет на шест дни, като неделя пази за писане, четене, разговори по-телефона и рисуване на по-малки картини. Пристига в студиото си в инвалидна количка, рисува и после отново се прибира в психиатричната клиника, която е нейн дом.

Снимки: contemporaryartcurator.com/npr.org/platform-ad.com/