Го вероятно достига подобна на съвременната си форма още преди първите историци да започнат да пишат – възникването й навярно ще си остане забулено в митове. Според една китайска легенда (спомената в книгата Ши Бен от Периода на сражаващите се царства),
Го е създадена преди повече от четири хилядолетия от император Яо, а синът му Дан Чу станал умел играч (но не и император). Не се знае защо и кога е написана тази легенда, но тя естествено не може да е основа за утвърждаване на античността на Го. Можем обаче да разгледаме по-късните и по-благонадеждни сведения.
Най-ранните писмени източници, споменаващи играта, Дзо Джуан и Аналектите (Беседи и съждения), позволяват да заключим, че Го вече е била популярна игра в Китай през VI в. пр.н.е. Дали се е играла и по-рано е въпрос на спекулация. Най-старата открита дъска за Го е порцеланова, от времето на династия Западна Хан, с решетка 17 на 17. Въпреки неясностите за произхода в древността, знаем, че през първото хилядолетие от н.е. Го се развива в Китай, възприемана като играта на аристокрацията и достига до Корея и Япония.
През VIII в. Го вече е установена игра в хеянския имперски двор и скоро става популярна сред цялото население. След обединението на Япония през 1603 г., шогунът Токугава Иеясу назначава най-добрия играч на това време, будисткия монах Никай, на длъжността годокоро, т.е. глава на новосъздаденото правителствено бюро по Го. Малко след това се създават четирите Го къщи (школи), поддържани от държавата.
Го е създадена преди повече от четири хилядолетия от император Яо, а синът му Дан Чу станал умел играч (но не и император). Не се знае защо и кога е написана тази легенда, но тя естествено не може да е основа за утвърждаване на античността на Го. Можем обаче да разгледаме по-късните и по-благонадеждни сведения.
Най-ранните писмени източници, споменаващи играта, Дзо Джуан и Аналектите (Беседи и съждения), позволяват да заключим, че Го вече е била популярна игра в Китай през VI в. пр.н.е. Дали се е играла и по-рано е въпрос на спекулация. Най-старата открита дъска за Го е порцеланова, от времето на династия Западна Хан, с решетка 17 на 17. Въпреки неясностите за произхода в древността, знаем, че през първото хилядолетие от н.е. Го се развива в Китай, възприемана като играта на аристокрацията и достига до Корея и Япония.
През VIII в. Го вече е установена игра в хеянския имперски двор и скоро става популярна сред цялото население. След обединението на Япония през 1603 г., шогунът Токугава Иеясу назначава най-добрия играч на това време, будисткия монах Никай, на длъжността годокоро, т.е. глава на новосъздаденото правителствено бюро по Го. Малко след това се създават четирите Го къщи (школи), поддържани от държавата.
Може да се каже, че с това се поставя началото на професионалното Го. Четирите къщи, Хонинбо, Хаяши, Иноуе и Ясуи, скоро са в яростна конкуренция за титлата мейджин, присъждана само на безспорно най-добрия играч на своето време и поста годокоро, в който може да встъпи само мейджин.
Го школите развиват изключително интензивно играта. Обучението е отчасти езотерично, изследват се вариации на позиции, които школите пазят в тайна, изчаквайки решаващи срещи помежду си. Най-добрите играчи, поддържани с държавните стипендии към школите, се радват и на редица други привилегии, като право да пътуват из Япония, което им позволява да се посветят на Го, освободени от всекидневните грижи. В края на периода Едо, изкуството на Го в страната е далеч пред Китай и Корея.
Една съществена разлика между Корея и другите две Го страни в момента е, че играта няма конкуренти с по-висока популярност (като шоги в Япония и сянчи в Китай). През 90-те години корейските играчи показват значителни успехи срещу китайските и японските си колеги и поставят началото на корейското превъзходство на международната Го сцена. След тези постижения, дължащи се най-вече на изключителния И Чанхо, голяма част от младежта е завладяна от играта. Появяват се извънредно силни нови играчи, в т.ч. И Сетол, след победите му над Чанхо смятан от много за най-добрия играч в момента.
В последно време Китай е по-сериозният съперник на корейците, успявайки да спечели редица срещи след 2000 г., но все още Корея доминира международните турнири.
Го школите развиват изключително интензивно играта. Обучението е отчасти езотерично, изследват се вариации на позиции, които школите пазят в тайна, изчаквайки решаващи срещи помежду си. Най-добрите играчи, поддържани с държавните стипендии към школите, се радват и на редица други привилегии, като право да пътуват из Япония, което им позволява да се посветят на Го, освободени от всекидневните грижи. В края на периода Едо, изкуството на Го в страната е далеч пред Китай и Корея.
Една съществена разлика между Корея и другите две Го страни в момента е, че играта няма конкуренти с по-висока популярност (като шоги в Япония и сянчи в Китай). През 90-те години корейските играчи показват значителни успехи срещу китайските и японските си колеги и поставят началото на корейското превъзходство на международната Го сцена. След тези постижения, дължащи се най-вече на изключителния И Чанхо, голяма част от младежта е завладяна от играта. Появяват се извънредно силни нови играчи, в т.ч. И Сетол, след победите му над Чанхо смятан от много за най-добрия играч в момента.
В последно време Китай е по-сериозният съперник на корейците, успявайки да спечели редица срещи след 2000 г., но все още Корея доминира международните турнири.
