В рамките на Sofia Pride Film Fest намират място художествени и документални филми, късометражни и пълнометражни от всякакви държави. За моя радост втора поредна година (откакто аз лично ходя) и пълнометражно далекоизточно заглавие се промъква из графика на фестивала. Тази година това е пълнометражният документален филм "Общи приказки". На най-очевидно ниво лентата изобразява търсенето на отдавна изгубена (ако изобщо я е имало) връзка между майка и дъщеря. Чрез кадри от ежедневието на двете жени и половина (малката дъщеря на режисьорката) надникваме в животите им в Тайван. Търсенето се простира и до интервюта с роднини, както и с бивши приятелки на майката. Със серия от разговори, стари ленти от миналото на семейството, лични истории и мълчаливи кадри на Тайван постепенно навлизаме в света на майката Ану и цялото семейство.

Почти медитативно Ану ни води из миналото си. С много паузи, с прекъсвания и мълчание, но ние разбираме - това, което има да се казва, не е лесно. Не става изведнъж. От филма сякаш неусетно научаваме и за тайванското общество. Малки детайли тук и там. Знаете ли, че дъщерите просто не се споменават на надгробните плочи? Аз не знаех. А жените във филма го споменаха някак между другото, с абсолютна практичност на границата с непукизъм. Нравите, езикът на тялото, начинът на комуникация едновременно е коренно различен и абсолютно същият. Виждах в очите им да напират сълзи - и в моите напираха. Нечия ръка нервно потрепваше в мълчанието и усещах колко трудно е да споделиш и да се разкриеш след години тишина.

Красив филм. Не заради ефекти, пейзажи, монтаж. Емоционално красив. Както се казва - смях се, плаках, разбирах и не разбирах. Дълго после се чудех защо комуникацията на практика е толкова трудна - не само между дъщеря и майка или между хомосексуален и роднините му. Защо споделянето между човек и човек, без етикети, е често най-тежкото нещо?

Трейлърът на "Общи приказки", както и интервю с режисьорката може да намерите точно под това изречения, а ако са ви нужни още информация и връзки - очакват ви линкове в края на статията. Приятно гледане!

Facebook събитието за отминалата прожекция.
Facebook страница за филма "Общи приказки".
​"Общи приказки" на Berlinale 2017.
"Общи приказки" на Open City London Festival 2017.

"Пътешественици и магьосници" е специален филм по редица причини. От една страна е първият игрален филм, който е изцяло сниман на територията на Кралство Бутан. Един от първите е и в това да обрисува пред очите на зрителя будистко-хималайската перспектива на тази така непозната и мистериозна даже държава. Разположен високо в Хималаите, между гигантите Китай и Индия, Бутан често остава незабелязан не само във филмов аспект, а също и в политико-исторически.

Сюжетът се развива чрез похвата разказ в разказа - едновременно проследяваме пътешественика Дондъп и магьосника Таши, които имат почти идентична цел. Бягство. Привидно филмът се движи с доста бавно темпо, не е наситен с обрати и случки. Лично аз усетих това само по себе си като брилянтен похват - времето сякаш позабави ход заедно със спокойния високопланински живот и се хванах, че честичко се наслаждавам на красивите гористи пейзажи зад героите. Сказанието върви като притча с омайващи мистични елементи и поука накрая. И също като притча беше чисто удоволствие да бъде изпитано, независимо от посланието (което също си го биваше).

Визуално изпипан с елементи на традиционния бит и живот на Бутан. За един филм време неусетно научих повече за държавата, отколкото съм предполагала - традиционните облекла, музикални инструменти, будистки традиции, че дори отношението им към пушенето. В контраст на тези типично бутански елементи, главният  герой Дондъп влиза комично със своя касетофон, плакати на американски актриси и маратонки. В саундтрака чуваме както традиционна музика, така и западни рок парчета, което допълнително засилва комичния контраст.

Филмът е поставен жанрово в драма и приключенски, като често казано не бих казала, че му отиват. Звучат някак твърде пресилено, престорено за лекотата, с която върви "Пътешественици и магьосници". Докато се нижеха финалните надписи, си мислех как най-голямото приключение беше пътуването на героите не толкова към някаква физическа цел, а към самите себе си. Час и половина изтекоха абсолютно неусетно и ме оставиха с блажена усмивка, спокойни мисли и сърце. Също ентусиазирано пляскаща в 3 през нощта.

​Официалният език на Кралство Бутан е дзонгкха (китайско-тибетски език, използва тибетската азбука), на него също е и целият филм. Нека това не ви плаши, ухото свиква бързо с него (а и е доста приятен, често казано).

На територията на България се проведе фестивалът Master of Art с документални филми от всякакви разновидности, категории и теми. Измежду заглавията в каталога им изпъкнаха няколко по някакъв начин свързани с любимата Азия, които ни накараха да наострим уши и да отидем на кино! Екипът ни успя да посети само първите две (като второто беше неподозирана изненада и още по-неподозирано се свърза с Азия). Ако сте в търсене на добри документални филми, е, на правилното място сте. Следващите заглавия бяха не само развлекателни, а образователни и адски вдъхновяващи!

Да представи класическата музика на всякакви хора, от всякакви възрасти - това е и една от основните му мисии, тъй като той смята, че тя е създадена за всички хора, не за един отбран елит. Чрез изкусна смесица от спомени за детството на Нагано, сегашната му работа в различни държави и инициативата му за запознаване на деца с музиката пред нас бива изграждан един плътен, жив, цветен образ не просто на диригент, а на човек, който обожава музиката и работата си. От словото на Кент Нагано през филма буквално може да се цитира всяко изречение като ценно.

„Музиката е за всички. Елитарното отношение към нея според мен е като червен плащ за бик.“

Тъй като филмът няма трейлър (или аз не намерих), реших да оставя кратко изпълнение на Лебедово Езеро от Чайковски под диригентската палка на Кент Нагано. Все пак той би желал да достига хората. А ако търсите повече информация за филма - страницата на фестивала Master of Art може би държи отговорите, които търсите.

Веднага след прожекцията на "Мисията на Кент Нагано" можехме да гледаме и втори филм (те си вървяха заедно), но изобщо не бях готова, че в привидно далечен от азиатската ни тема филм, пак ще намерим нишката на познатото. 

Да, фокусът на филма (разбираемо) е върху еврейския принос към това, което наричаме Коледа днес. Абсолютно прекрасна лента - лека, щастлива, някак приповдигната напук. Никога преди не съм подозирала обаче, че най-популярното "празнуване" на Коледа за евреите в Северна Америка е..... в китайски ресторант. И някак две различни култури се събират по най-магичен начин в най-магичното време на годината. Пъстър филм, пълен с красиви кадри, танци, музика и много прекрасно послание за повсеместна доброта и разбиране. Абсолютно препоръчителен!

​В сайта на Master of Art.

Макар фестивалът да полага своя край за тази година, за нас остават доста ценни заглавия, към които може да се обърнем. Всяко едно от тях изпъква с едно много важно нещо - страст към темата, върху която е фокусирано. Любов.

Изненадана бях да прочета крайно смесените отзиви за "Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" ​​(поетично дълго имe, нали). Трудно ми беше да повярвам и че IMDB рейтингът му е само 6,7 и постоянно се подсещах за това в шок, докато го гледах. Истината е май, че просто не е леснохаресваем филм. Не ухажва зрителя, не се опитва да спечели публиката си, а е създаден с идеята, че вече има определен тип зрители, на които ще се хареса. Колкото - толкова.

В кредитите за сценарий ще видите името на Тахи Саихате и може би даже ще го разпознаете като съвременна поетеса от Япония. Тя не само участва в направата на филм, а самата лента е базирана на нейна стихосбирка с това заглавие. Гледали сме ленти по книги, анимета, приложения дори, но филм по поезия, признавам - не бях гледала. Тук се раждат и много от критиките към филма сред онлайн ревютата. Изтъквано бива, че сюжетът върви твърде хаотично и че диалозите не приличат изобщо на ежедневна реч, а на рецитал. Напълно съм съгласна, но предвид, че филмът дава плът именно на стихове, даже очаквах повече хаотичност. В стихосбирката емоцията съединява смислово отделните поеми, a не сюжета и същата тенденция (според мен) успешно вплита в кадрите си и тази японска лента. 

Арт филм без никакво съмнение с изобилие от метафорични кадри, неясни вътрешни монолози-стихове и символика под път и над път. С циклично дублиращи се елементи, най-очевиден от които е цигарата. Запалена цигара, догаряща цигара, пепелник с цигари, кофа с цигари - опитах се да броя колко пъти се появи, но над 15 изоставих тази мисия. Май трябва да кажа, че това не е критика - всяка символно натоварена цигара си беше баш ама точно на мястото.  

​"Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" може да бъде абсолютно буквален филм за болните теми на съвременна Япония - земетресенията, самоубийствата, самотата, живот прекаран само в работа и всичко под покрива на всепоглъщащия Токио. Може да бъде и една огромна метафора с главен герой смъртта, който драматично се появява всеки път като цигара задими, и епизодична поддържаща роля за любовтта, повечето време скрита зад студени погледи. Абсолютно мой тип филм, заобожавах го от първите секунди.

Със сигурност не става за разпускане, може би даже би натоварил много хора с морбидността си. Или темата за смъртта ще им се види твърде натрапчива (доста срещано оплакване сред ревютата също) без да видят, че във филма е натрапчива просто защото в Токио е натрапчива (както и в живота изобщо). За мен "Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" беше точно обратното - свежа глътка надежда. Казах аз още в началото, че се преплитат антиподи.

Определено не е филм, който "всеки трябва да гледа", не, но ако горните описания не ви оставят с  лош вкус в устата и имате нужда да преоткриете заедно с героите ежедневната надежда в малките неща - пуснете си го. Двамата - Мика и Шинджи, водят дълго време паралелни монолози за самотата, докато накрая успяват да ги слеят в един не-толкова-самотен диалог.

П.С. Филмът адски ми напомни на песента Dead End in Tokyo. Като късометражна, по-енергична версия на лентата е някак.