Изненадана бях да прочета крайно смесените отзиви за "Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" ​​(поетично дълго имe, нали). Трудно ми беше да повярвам и че IMDB рейтингът му е само 6,7 и постоянно се подсещах за това в шок, докато го гледах. Истината е май, че просто не е леснохаресваем филм. Не ухажва зрителя, не се опитва да спечели публиката си, а е създаден с идеята, че вече има определен тип зрители, на които ще се хареса. Колкото - толкова.

В кредитите за сценарий ще видите името на Тахи Саихате и може би даже ще го разпознаете като съвременна поетеса от Япония. Тя не само участва в направата на филм, а самата лента е базирана на нейна стихосбирка с това заглавие. Гледали сме ленти по книги, анимета, приложения дори, но филм по поезия, признавам - не бях гледала. Тук се раждат и много от критиките към филма сред онлайн ревютата. Изтъквано бива, че сюжетът върви твърде хаотично и че диалозите не приличат изобщо на ежедневна реч, а на рецитал. Напълно съм съгласна, но предвид, че филмът дава плът именно на стихове, даже очаквах повече хаотичност. В стихосбирката емоцията съединява смислово отделните поеми, a не сюжета и същата тенденция (според мен) успешно вплита в кадрите си и тази японска лента. 

Арт филм без никакво съмнение с изобилие от метафорични кадри, неясни вътрешни монолози-стихове и символика под път и над път. С циклично дублиращи се елементи, най-очевиден от които е цигарата. Запалена цигара, догаряща цигара, пепелник с цигари, кофа с цигари - опитах се да броя колко пъти се появи, но над 15 изоставих тази мисия. Май трябва да кажа, че това не е критика - всяка символно натоварена цигара си беше баш ама точно на мястото.  

​"Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" може да бъде абсолютно буквален филм за болните теми на съвременна Япония - земетресенията, самоубийствата, самотата, живот прекаран само в работа и всичко под покрива на всепоглъщащия Токио. Може да бъде и една огромна метафора с главен герой смъртта, който драматично се появява всеки път като цигара задими, и епизодична поддържаща роля за любовтта, повечето време скрита зад студени погледи. Абсолютно мой тип филм, заобожавах го от първите секунди.

Със сигурност не става за разпускане, може би даже би натоварил много хора с морбидността си. Или темата за смъртта ще им се види твърде натрапчива (доста срещано оплакване сред ревютата също) без да видят, че във филма е натрапчива просто защото в Токио е натрапчива (както и в живота изобщо). За мен "Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" беше точно обратното - свежа глътка надежда. Казах аз още в началото, че се преплитат антиподи.

Определено не е филм, който "всеки трябва да гледа", не, но ако горните описания не ви оставят с  лош вкус в устата и имате нужда да преоткриете заедно с героите ежедневната надежда в малките неща - пуснете си го. Двамата - Мика и Шинджи, водят дълго време паралелни монолози за самотата, докато накрая успяват да ги слеят в един не-толкова-самотен диалог.

П.С. Филмът адски ми напомни на песента Dead End in Tokyo. Като късометражна, по-енергична версия на лентата е някак.

Tabula rasa на латински означава буквално празна или чиста дъска, на каквито са пишели римляните посредством восък. Каквото и да е написано обаче, ако се нагрее и заглади вече се превръща в tabula rasa - празно (или по-точно изтрито!) пространство, върху което можем да пишем на ново. Но новото начало винаги е лесно само на теория, особено като си спомняме как е изглеждал восъка преди да го разтопим и загладим.

Макар и да звучи твърде отнесено, "Tabula Rasa"  илюстрира брилянтно именно тези моменти на преход, които всеки човек преживява многократно през битието си, и то през призмата на нещо на пръв поглед толкова тривиално - храната. Храната, която всички поглъщаме по няколко пъти на ден (дано), която е неизменна част от ежедневието и битието, до толкова, че забравяме духовната стойност, която носи. Филмът особено деликатно и с финес ни пренася не просто в кухнята на Индонезия, но и в културната душа на страната и на хората. Ястията не са просто нужният ни фураж за преживяне, а носят история. От къде идваме, кои сме, накъде отиваме. Особено силни са всички кадри, в които Мак не просто готви, а създава, извайва с любов шедьоври. Героинята казва, че храната, цялата храна трябва да мине през ръцете, затова всичко обработва тя. С такава любов и внимание подхожда към готвенето, сякаш сме свидетели на сакрален ритуал в името на най-святото реално нещо. Храната, а с нея и животът.

 Няма особено значение дали ще навлезете във филма без никакви познания за Индонезия, "Tabula Rasa"  ще ви въведе в културата с мека усмивка и ще ви предложи да опитате някои от деликатесите, които са ключови са живота на местните. Това е един от тези филми, за които не е нужно да се подготвяте, защото той ще ви подготви. Също и ще ви вдъхнови, размечтае, може да понасълзи очите, но не от тъга, а някак от умиление, от съпреживяване. Най-сигурно е обаче, че затичат ли финалните надписи по екрана, страстно ще си мечтаете за малко индонезийска кухня.


Повреме на филма си мислех, че очевидната tabula rasa са животите на всички герои, всеки е преживял или преживява катарзисен момент, след който е принуден да започне "на чисто" по български казано. ​След като свърши обаче, а аз гледах екрана с надписите, все още в тъмнината на кино-салона, някак моят собствен живот бе тази изравнена, изчистена дъсчица, готова за новото и вълнуващото. Дори ми се готви. Ама така - с душа.

"Табула Раса" на София Филм Фест
Facebook страница на Посолството на Индонезия в България

The article is available also in English - here.

"Нощта, в която плувах" вероятно няма как да се хареса на всеки. Изпълнен с фини детайли, специфична операторска работа и кадри като still life картини - френският подход към киното определено се усеща още с първите минути на лентата. Целият сюжет се върти около малкото момче, което с абсолютна оправност оцелява в привидно безцелната си обиколка из снеговития японски град. Филмът започва и завършва в рамката на почти идентични кадри - едно стълбище, сняг през прозореца, припряно допушена цигара. Уж имаме някакъв завършек на историята, но в същото време осъзнаваме, че сюжетът е цикличен. Каквото и да прави малкото момче, както и да се видоизменя историята - бащата винаги отива на рибния пазар и двамата вечно се разминават, оставяйки си послания на любов я една картина, я тъжен поглед в тъмното. Въпреки дълбоко тъжната си история, "Нощта, в която плувах"  изисква да се отпуснем. Да следваме течението без да се питаме на къде води. Да пообиколим с главния герой, да се насладим на света през неговите очи. Бонус е, че не ни трябват езикови познания нито по японски, нито по френски, за да разберем, нужно е само сърце.

Абсолютен филм-пътуване, направен по всички правила на арт киното. Ням, естествен, реалистичен, снежнобял детски сън. Творбата показва пътешествието на едно дете сред снежната пустиня на северния град Аомори. Но не по начин, познат ни от други подобни продукции, а по-различно. Без думи. Със стъпки.

Това е един от тези филми, дето можем да тълкуваме с часове и всеки да види нещо различно и свое, а можем и абсолютно да изключим мисълта и просто да се насладим. Предвид, че за мен е по-лесно първото, някак натурално се питах защо единствената спорадична музика беше "Пролет" на Вивалди и защо се появяваше само на определени места? Защо камерата, която беше статична през почти целия филм, се мръдна точно в конкретни моменти? Нарочно ли главният герой беше постоянно заобиколен от вода под различна форма - фигурките му риби и снимките, рисунката, снегът, реката, рибния пазар? Истината е, че няма значение дали и кое е нарочно. 

Трудно е за възрастните да надникнат в съзнанието на малкия човек и да разберат, какво води момченцето през целия път. Малкият беглец носи важна рисунка, която трябва да покаже на баща си. Пътуването е опасно и на моменти рисковано, но той не се отказва. Минава през множество перипети, за да достигне крайната си цел - рибната борса. За негова голяма изненада, когато пристига, пазарът вече е затворил врати. Всичко наоколо е празно и пусто. Хората са си отишли. В този момент умората натежава и сънят надвива детето. Цялата Одисея на детето е показана в три безмълвни сегмента, озаглавени "Рисунката", "Рибната борса" и "Дългият сън."

Пред Cineuropa Дамиен Манивел споделя: „Преди снимките говорихме много какви точно чувства искаме да провокираме. След това се опитахме да разберем как да постигнем този ефект. Но понякога, даже през повечето време, на самия Такара Когава му хрумваха нови неща, които тотално променяха онова, което имахме предвид. И беше страхотно!"  

Ако търсите динамика и екшън, по-добре не гледайте това заглавие! Ако решите, че се нуждаете от спокойствие и тишина, доверете му се!

Силно препоръчваме не само да обърнете внимание на лентата, но и да се оставите да чувствате. Последният шанс за гледане на широк екран на родна почва (засега) предстои тази събота, 24.03 от 12:15 часа в Дом на киното.
​
"Нощта, в която плувах" в София Филм Фест
Билети за последната прожекция в Дом на Киното

The article is available in English as well - here.