 | The Handmaiden (아가씨) (2016)
|
Честно казано - не съм гледала английския вариант на историята, но поне от шепата клипове, които видях - изглежда достатъчно сивкав, маниерен и монотонен. Накратко - типичната британска костюмна драма.
През 2016г. Парк Чан Уук взима сюжета на романа, като го пренася в началото на XXв. по времето на японската окупация в Корея. В ролята на прислужницата е Ким Те Ри, което е и първата голяма роля за младата корейка (не си проличава, спокойно). Нейната героиня Сук Хи е невъздържана, непримирима, изпълнена с жар и спонтанност. Тъкмо чаровната ù експресивност се превръща в емоционалния център, който раздвижва статуквото. От другата страна е пълната противоположност - нейната партньорка по роля, Мин Хи Ким, която е зад героинята на лейди Хидеко с овладяно, но запленяващо присъствие. Тя е ту крехка и невинна, ту мистериозна и отдалечена, почти като котка. Партнира им Ха Джунг Ву като безскупулният и пресметлив граф Фудживара, а Джин Уонг Джо е в ролята на Кузуки, чичото на Хидеко, който въпреки краткото си екранно време, създава запомнящ се образ, заплахата от който е осезаема дори в негово отсъствие.
Стилът на режисьора е силно повлиян от множество класически истории (англоезичният му дебют "Изгубена невинност" - силно повлиян от вампирската класика на Брам Стокър), от които вероятно и оригиналът на тази история е бил вдъхновен (като творбите на Дикенс и сестрите Бронте). Пътуването на Сук Хи към бъдещия нов дом напомня началото на мрачна приказка, докато камерата проследява лъкатушещите и мъгливи горски пътища. А в края им - тайнственото имение, самото то смесица между английски и японски стил, което е израз на възхищението на собственика му към тези два така различни свята. Това е нещо нечувано за онова време и моментално ни дава сигнал, че не можем да очакваме обикновена история на подобно място. Оттук нататък започва пиршество за сетивата, което е и най-голямото достойнство на "Слугинята". Не става въпрос само за богатството на костюмите и декорите - клишето "всеки кадър е картина" тук важи с пълна сила. Майсторската операторска работа дължим на Джон Джон Хун, който неведнъж е работил с режисьора, а последният му проект беше световния бокс-офис хит "То" по Стивън Кинг.
Филмът е зареден и със сексуална енергия, която работи най-добре тогава, когато е само загатната, а не толкова в случая на една предълга еротична сцена (която от един момент нататък ми се стори прекалено самоцелна, за да оправдае присъствието си). Макар на пръв поглед да изглежда като костюмен филм с елементи на трилър, в лентата присъства достатъчно еротика, комедия, драма, дори малко и от хорър жанра. Сюжетът е разделен на три части, като всяка нова гледна точка освен всичко и променя смисъла на предишната. Разпиляни са множество дребни подсказки, които ни подготвят за това какво ще се случи, без задължително да ни подсещат какво конкретно ни очаква. Неведнъж думите на персонаж се оказват по-късно в устата на друг, като понякога е нещо толкова дребно, колкото да предизвика приятното усещане за déjà vu. Визуално такива препратки се изразяват и в необичайните гледни точки спрямо героя и отдръпванията на камерата, която хем ни показва кой е в кадъра, хем като че ли намеква за нечие чуждо присъствие. Подобен похват е и честата употреба на огледала, загатваща за двойнствената природа на героите.
Сещам се за един цитат от "Интервщ с вампир" на Ан Райс: "Само куклата имаше човешко лице, само куклата..." Е, тук всички си имат човешки лица, но е трудно да отгатнем какво се крие под тях.
През 2016г. Парк Чан Уук взима сюжета на романа, като го пренася в началото на XXв. по времето на японската окупация в Корея. В ролята на прислужницата е Ким Те Ри, което е и първата голяма роля за младата корейка (не си проличава, спокойно). Нейната героиня Сук Хи е невъздържана, непримирима, изпълнена с жар и спонтанност. Тъкмо чаровната ù експресивност се превръща в емоционалния център, който раздвижва статуквото. От другата страна е пълната противоположност - нейната партньорка по роля, Мин Хи Ким, която е зад героинята на лейди Хидеко с овладяно, но запленяващо присъствие. Тя е ту крехка и невинна, ту мистериозна и отдалечена, почти като котка. Партнира им Ха Джунг Ву като безскупулният и пресметлив граф Фудживара, а Джин Уонг Джо е в ролята на Кузуки, чичото на Хидеко, който въпреки краткото си екранно време, създава запомнящ се образ, заплахата от който е осезаема дори в негово отсъствие.
Стилът на режисьора е силно повлиян от множество класически истории (англоезичният му дебют "Изгубена невинност" - силно повлиян от вампирската класика на Брам Стокър), от които вероятно и оригиналът на тази история е бил вдъхновен (като творбите на Дикенс и сестрите Бронте). Пътуването на Сук Хи към бъдещия нов дом напомня началото на мрачна приказка, докато камерата проследява лъкатушещите и мъгливи горски пътища. А в края им - тайнственото имение, самото то смесица между английски и японски стил, което е израз на възхищението на собственика му към тези два така различни свята. Това е нещо нечувано за онова време и моментално ни дава сигнал, че не можем да очакваме обикновена история на подобно място. Оттук нататък започва пиршество за сетивата, което е и най-голямото достойнство на "Слугинята". Не става въпрос само за богатството на костюмите и декорите - клишето "всеки кадър е картина" тук важи с пълна сила. Майсторската операторска работа дължим на Джон Джон Хун, който неведнъж е работил с режисьора, а последният му проект беше световния бокс-офис хит "То" по Стивън Кинг.
Филмът е зареден и със сексуална енергия, която работи най-добре тогава, когато е само загатната, а не толкова в случая на една предълга еротична сцена (която от един момент нататък ми се стори прекалено самоцелна, за да оправдае присъствието си). Макар на пръв поглед да изглежда като костюмен филм с елементи на трилър, в лентата присъства достатъчно еротика, комедия, драма, дори малко и от хорър жанра. Сюжетът е разделен на три части, като всяка нова гледна точка освен всичко и променя смисъла на предишната. Разпиляни са множество дребни подсказки, които ни подготвят за това какво ще се случи, без задължително да ни подсещат какво конкретно ни очаква. Неведнъж думите на персонаж се оказват по-късно в устата на друг, като понякога е нещо толкова дребно, колкото да предизвика приятното усещане за déjà vu. Визуално такива препратки се изразяват и в необичайните гледни точки спрямо героя и отдръпванията на камерата, която хем ни показва кой е в кадъра, хем като че ли намеква за нечие чуждо присъствие. Подобен похват е и честата употреба на огледала, загатваща за двойнствената природа на героите.
Сещам се за един цитат от "Интервщ с вампир" на Ан Райс: "Само куклата имаше човешко лице, само куклата..." Е, тук всички си имат човешки лица, но е трудно да отгатнем какво се крие под тях.
Автор: Симона Антова
Редактор: Лилия Божинова
Редактор: Лилия Божинова
