Tabula rasa на латински означава буквално празна или чиста дъска, на каквито са пишели римляните посредством восък. Каквото и да е написано обаче, ако се нагрее и заглади вече се превръща в tabula rasa - празно (или по-точно изтрито!) пространство, върху което можем да пишем на ново. Но новото начало винаги е лесно само на теория, особено като си спомняме как е изглеждал восъка преди да го разтопим и загладим.

Макар и да звучи твърде отнесено, "Tabula Rasa"  илюстрира брилянтно именно тези моменти на преход, които всеки човек преживява многократно през битието си, и то през призмата на нещо на пръв поглед толкова тривиално - храната. Храната, която всички поглъщаме по няколко пъти на ден (дано), която е неизменна част от ежедневието и битието, до толкова, че забравяме духовната стойност, която носи. Филмът особено деликатно и с финес ни пренася не просто в кухнята на Индонезия, но и в културната душа на страната и на хората. Ястията не са просто нужният ни фураж за преживяне, а носят история. От къде идваме, кои сме, накъде отиваме. Особено силни са всички кадри, в които Мак не просто готви, а създава, извайва с любов шедьоври. Героинята казва, че храната, цялата храна трябва да мине през ръцете, затова всичко обработва тя. С такава любов и внимание подхожда към готвенето, сякаш сме свидетели на сакрален ритуал в името на най-святото реално нещо. Храната, а с нея и животът.

 Няма особено значение дали ще навлезете във филма без никакви познания за Индонезия, "Tabula Rasa"  ще ви въведе в културата с мека усмивка и ще ви предложи да опитате някои от деликатесите, които са ключови са живота на местните. Това е един от тези филми, за които не е нужно да се подготвяте, защото той ще ви подготви. Също и ще ви вдъхнови, размечтае, може да понасълзи очите, но не от тъга, а някак от умиление, от съпреживяване. Най-сигурно е обаче, че затичат ли финалните надписи по екрана, страстно ще си мечтаете за малко индонезийска кухня.


Повреме на филма си мислех, че очевидната tabula rasa са животите на всички герои, всеки е преживял или преживява катарзисен момент, след който е принуден да започне "на чисто" по български казано. ​След като свърши обаче, а аз гледах екрана с надписите, все още в тъмнината на кино-салона, някак моят собствен живот бе тази изравнена, изчистена дъсчица, готова за новото и вълнуващото. Дори ми се готви. Ама така - с душа.

"Табула Раса" на София Филм Фест
Facebook страница на Посолството на Индонезия в България

The article is available also in English - here.

"Нощта, в която плувах" вероятно няма как да се хареса на всеки. Изпълнен с фини детайли, специфична операторска работа и кадри като still life картини - френският подход към киното определено се усеща още с първите минути на лентата. Целият сюжет се върти около малкото момче, което с абсолютна оправност оцелява в привидно безцелната си обиколка из снеговития японски град. Филмът започва и завършва в рамката на почти идентични кадри - едно стълбище, сняг през прозореца, припряно допушена цигара. Уж имаме някакъв завършек на историята, но в същото време осъзнаваме, че сюжетът е цикличен. Каквото и да прави малкото момче, както и да се видоизменя историята - бащата винаги отива на рибния пазар и двамата вечно се разминават, оставяйки си послания на любов я една картина, я тъжен поглед в тъмното. Въпреки дълбоко тъжната си история, "Нощта, в която плувах"  изисква да се отпуснем. Да следваме течението без да се питаме на къде води. Да пообиколим с главния герой, да се насладим на света през неговите очи. Бонус е, че не ни трябват езикови познания нито по японски, нито по френски, за да разберем, нужно е само сърце.

Абсолютен филм-пътуване, направен по всички правила на арт киното. Ням, естествен, реалистичен, снежнобял детски сън. Творбата показва пътешествието на едно дете сред снежната пустиня на северния град Аомори. Но не по начин, познат ни от други подобни продукции, а по-различно. Без думи. Със стъпки.

Това е един от тези филми, дето можем да тълкуваме с часове и всеки да види нещо различно и свое, а можем и абсолютно да изключим мисълта и просто да се насладим. Предвид, че за мен е по-лесно първото, някак натурално се питах защо единствената спорадична музика беше "Пролет" на Вивалди и защо се появяваше само на определени места? Защо камерата, която беше статична през почти целия филм, се мръдна точно в конкретни моменти? Нарочно ли главният герой беше постоянно заобиколен от вода под различна форма - фигурките му риби и снимките, рисунката, снегът, реката, рибния пазар? Истината е, че няма значение дали и кое е нарочно. 

Трудно е за възрастните да надникнат в съзнанието на малкия човек и да разберат, какво води момченцето през целия път. Малкият беглец носи важна рисунка, която трябва да покаже на баща си. Пътуването е опасно и на моменти рисковано, но той не се отказва. Минава през множество перипети, за да достигне крайната си цел - рибната борса. За негова голяма изненада, когато пристига, пазарът вече е затворил врати. Всичко наоколо е празно и пусто. Хората са си отишли. В този момент умората натежава и сънят надвива детето. Цялата Одисея на детето е показана в три безмълвни сегмента, озаглавени "Рисунката", "Рибната борса" и "Дългият сън."

Пред Cineuropa Дамиен Манивел споделя: „Преди снимките говорихме много какви точно чувства искаме да провокираме. След това се опитахме да разберем как да постигнем този ефект. Но понякога, даже през повечето време, на самия Такара Когава му хрумваха нови неща, които тотално променяха онова, което имахме предвид. И беше страхотно!"  

Ако търсите динамика и екшън, по-добре не гледайте това заглавие! Ако решите, че се нуждаете от спокойствие и тишина, доверете му се!

Силно препоръчваме не само да обърнете внимание на лентата, но и да се оставите да чувствате. Последният шанс за гледане на широк екран на родна почва (засега) предстои тази събота, 24.03 от 12:15 часа в Дом на киното.
​
"Нощта, в която плувах" в София Филм Фест
Билети за последната прожекция в Дом на Киното

The article is available in English as well - here.

Cure 
キュア
Страна: Япония
Премиера: 06 Ноември 1997
Времетраене: 111 мин.
Жанр: криминален, хорър, мистерия
Режисьор: Кийоши Куросава

Повече от сериозна е лентата на един от култовите режисьори в съвременното японско кино – Cure ("Лек"). Зад това заглавие стои не кой да е, а самият Кийоши Куросава. Заснема го преди 21г., но то продължава да бъде актуално и днес. В главните роли се подвизават Коджи Якушо и Масато Хагивара.
Cure е интелигентен криминален трилър, мистерия, пълна със символи, която открито си играе с подсъзнанието на човека. Историята на детектив, разследващ поредица от серийни убийства, които на пръв поглед разкриват извършителите, но най-странното е, че всички те имат амнезия по отношение на престъпленията, които са извършили. Как се е случило всичко и какъв е мистериозният символът „X“, изписан върху всяка от жертвите?
Скорсезе определя лентата като "най-ужсяващият филм на Куросава".Южнокорейският режисьор Бонг Джун Хо включва Cure в 10-те си най-любими филми. Сравняват го с Last Year at Marienbad. В жанровото определение, към психологически трилър добавят и думата хорър, въпреки че това не е хорър в този смисъл на думата, който влагат съвременните американски филми.
Убийството като лек за убитите и за душите на убийците. Гениално! Това е филм, без саундтрак. Мелодии те са сведени до минимум. Куросава не обича да използва звук, когато разказва историите си, тъй като героите са двуизмерни, а мелодията може да ги направи триизмерни, което води до различно послание.
Уникално е умението на режисьора да въвлича зрителя в същината на историята, която буквално го поглъща. Филмът е игра с психиката на героите и зрителя, поредното предизвикателство за ума. Зад необикновените кадри винаги е скрито повече, отколкото предполагаме. Сложна, многопластова история, която не може да се разтълкува еднозначно. Куросава не обяснява истинското значение на този филм. Като интелигентен японски режисьор, оставя ние да си блъскаме главите и да достигаме до философските разсъждения.
Умопомрачителна игра на артистите, особено на Хагивара, представен като съвременния Мефистофел. Неговият герой буквално хипнотизира от екрана.
За пореден път Куросава използва естествени картини и природни елементи, за да въздейства максимално - автентични сгради, разрушени от времето, които са предадени от нестандартен ъгъл и изглеждат по необикновен начин. Всеки кадър е изпипан детайлно, благодарение на умелата работа с камерата.
Cure, подобно на друг филм на режисьора – Харизма, са снимани сред руини. Ето какво отговаря Куросава в интервю по този повод:
"...Склонен съм да правя филмите си в и около Токио. Тъжно е това, че щом нещо остарее, то се разрушава и превръща в нещо ново. Предполагам, че когато намеря руини или разпадащо се място знам, че това няма да трае вечно. Скоро ще се преобрази... Усещам, как се намирам там, за да направя запис на това прекрасно разрушено място."