BG l EN
FRIDAY CHOPSTICKS
  • Начало
  • Статии
  • Рубрики
    • Интересни факти от Азия
    • Кино
    • Книги
  • Архив
    • Предавания
    • Видео
    • Аниме & Манга
    • Гейминг
    • К-драми
    • Корейски хроники
    • Музика
  • FC
    • Екип
    • Другите за нас
    • Партньори
    • Контакти
  • Начало
  • Статии
  • Рубрики
    • Интересни факти от Азия
    • Кино
    • Книги
  • Архив
    • Предавания
    • Видео
    • Аниме & Манга
    • Гейминг
    • К-драми
    • Корейски хроники
    • Музика
  • FC
    • Екип
    • Другите за нас
    • Партньори
    • Контакти

кино

“Джебчии"

26/3/2019

Comments

 
Picture
                                                      “Джебчии"
                 За изоставените хора и красотата – изгубена и намерена


Семейството е във фокуса на голяма част от филмите, създадени от Корееда. С миналогодишното заглавие, спечелило „Златна палма“ на кинофестивала в Кан, авторът се връща към социалната проблематика. „Джебчии“ напомня на друг познат шедьовър - „Никой не знае“, само че, за разлика от предходната лента, тази далеч не е толкова тежка и песимистична, макар и достатъчно реалистична. „Джебчии“ е топла и красива история за връзките между хората. Благороден, деликатен и чувствителен, филмът е още за майчинството, семейството и обществото.
Наричат Хирокадзу Корееда „Майстор“ и често го сравняват с друг изтъкнат японски режисьор – Ясуджиро Озу (известен специалист в областта на семейното кино). Макар че съвременният творец много скромно и съвсем ясно се опитва да се разграничи от своя предшественик, факт е че Корееда печели симпатиите на публика и критика именно със своите емоционални семейни истории.
„Джебчии“ ни запознава със съвременно японско семейство, което се препитава, благодарение на кражби в хранителни магазини. Фамилия Шибата се състои от баба (Кирин Кики), баща (Лили Франки), майка (Андо Сакура) и две деца – по-голямата Аки и малкият Шота (в ролите Маю Мацуока и Джо Кайри). Всички те изглеждат задружни и грижовни и създават впечатление за истинско семейство, до мига, в който зрителите разбират, че всъщност членовете му нямат кръвна връзка помежду си.
Защо тогава живеят заедно? Какво ги свързва? Къде са истинските родители на децата? И най-важното: защо изглеждат като семейство, макар реално да не са такова? 
С появата на нов персонаж, сюжетът бързо оставя на заден план първоначалните въпроси. В една студена зимна вечер, семейството открива и приютява малката Юри (Мио Сасаки). Тя има родители, които не се грижат за нея и не я обичат. В уюта, създаден от новото семейство, детето открива цял нов свят. До момента, в който нещата не се преобръщат изцяло...
„Джебчии“ интелигентно изследва семейството и странните взаимоотношения в него на фона на променящата се природа (природата е връзката с друг филм на режисьора - „Моята малка сестра“, 2014). 
Заглавието повдига множество универсални въпроси. Кръвните връзки най-важното ли са за човека? Те ли определят отношенията и чувствата ни? Как хората могат да открият комфорт и в най-лошите икономически условия? Материално бедният ли е духовно богат? Кражбата лошо нещо ли е?
Очарователен и сърцераздирателен, този филм ще открадне сърцата ви. Той е поредното доказателство за таланта на Майстор Корееда. Тук всяка сцена е важна и докосва дълбоко най-тънките човешки струни. Образът на актрисата Андо Сакура в една от последните сцени остава ключов. Никога не съм си представяла, че тази жена може да ме разплаче. Тя е толкова стабилна и силна като присъствие, но в съвсем друг аспект. Факт е, че в „Джебчии“ постига това, без никакъв проблем. Играе ролята на най-добрата и загрижена майка, показваща неподозирана толпина и нежност на екрана. Макар да не го разкриват в думи, тези хора се оказват истинска семейство. Те вярват, че любовта е най-важната за отглеждането на децата. Въпреки обратите, на финала тя остава. Последният кадър е достатъчно красноречив в това отношение. Благодарение на него съм сигурна, че някъде напред в бъдещето, всички отново ще се съберат в онази малка къща. Сцена създава усещане за незавършеност, но всъщност е много показателна за чувствата и надеждите на всички герои.
Филмът е почит към паметта на Кирин Кики, която си отиде от нашия свят през есента на 2018г. Тя е актриса с неподражаеми умения и безспорен талант. Специална! Участието й в много от продукциите на Корееда е важно и ценно. Появата й тук не прави изключение. Омагьосваща е на екрана, макар и изтощена (снимките са правени през четирите сезона и затова изглежда сякаш се е състарила за отрицателно време). Остави ни ценно наследство. Поклон!
На пресконференцията в Кан, Кики-сан сподели, че не знае, защо е избрана за ролята на бабата. Истината е, че Корееда винаги й е имал доверие. Без нея не би успял да изрази реалната топлина и красота в отношенията между хората. Когато снимат сцената край морето, Кики съвсем спонтанно добавя 2 реплики, които не били включени в оригиналния сценарий. Тя поглежда към Андо Сакура и казва: „О! Колко си красива!“ Когато семейството скача сред вълните, бабата седи сама на плажа и прошепва: „Благодаря за всичко!“ Тези думи не са съществували в първоначалния сценарий, но придават смисъл и значение на въпросните сцени. Превръщат се в ключови фрази.
Възрастните изпълнители наистина се справят отлично, но какво да кажем за децата? За пореден път са подбрани прекрасно. Джо има същите големи очи като Юя Ягира (той все още си остава най-младият носител на наградата за мъжка роля в Кан!). Режисьорът притежава невероятен усет за избор на детските артисти. Показва, че може да работи отлично с младите като ги кара да разцъфнат на екрана и покажан най-доброто, на което са способни. Режисьорът им дава свобода да изразят себе си. В Япония децата често играят във филми и това им помага да бъдат спокойни и естествени. Още по-лесно е, когато цари магическа атмосфера. Всички артисти споделят, че е удоволствие да се работи с Корееда. Той е толкова спокоен. Разбира се с артистите, без думи.
Музиката е още един важен компонент за силното въздействие на творбата. Тя е дело на регендарния рок музикант Харуоми Хари Хосоно от Yellow Magic Orchestra (“Mezon de Himiko”, “Norvegian Wood”).

Гледайте! Филмът е бавен, съзерцателен, но много корееедовски, събиращ негови характерни елементи като интервюиране и недоизказаност.
Какво провокира журито на кинофестивала в Кан, за да връчи най-голямото отличие на „Джебчии“? След 6 участия на големия форум, седмата творба на Корееда (заснета, благодарение на 6 годишни усилия) най-сетне се окичва със Златна палма.
Кейт Бланшет, която тогава оглавява журито, споделя че всички са се влюбили във филма. Тъжен, топъл, забавен, прекрасен! Избрали са именно него, понеже той съчетава най-осезаемо качествата на голямото, стойностно кино.  

"Джебчии" е част от програмата на София филм фест 2019!!!
Оставащи прожекции:
31.03.2019
ДОМ НА КИНОТО - 16.15 часа
28.03.2019
ОКИ ДОМ НА КУЛТУРАТА „ИСКЪР“ - 19.00 часа

                                                                                                         Автор: Мария Симеонова

Comments

„Снимка с Юки“

20/3/2019

Comments

 
Picture
                                                  „Снимка с Юки“
        Първата копродукия между България и Япония е нагледен пример за успешно                                                                          сътрудничество!
Щрак! Усмихнато детско лице. Щрак! Неземно красива природна картина. Щрак! Празничен момент от живота. Щрак...
Виждалили ли сте снимки, направени с „Полароид“? Това е необикновен фотоапарат. Той улавя и отпечатва спомените на хората за един миг. Оставя ги такива, каквито са били – тъжни, щастливи, реални.
Фотоапаратът се оказва в центъра на действието на най-новия български филм, създаден в сътрудничество с Япония - „Снимка с Юки“. Българското кино спешно се нуждаеше от подобен проект, който да обърне сюжета на филмите не навън - към експресивното и агресивното, а навътре - към духовното и ценното.
Георги (Рушен Видинлиев) и Юки (Кики Сугино) са съпрузи, които отчаяно се опитват да имат дете. Срещнали са се на запад и са пристигнали в България за серия от ин витро процедури, които да им помогнат в тази посока. За да избягат от стреса на големия град, двамата се отправят в провинцията, където остават в къщата на бабата и дядото на Георги. Тя е необитаема, разположена в село, чиито жители са единствено старци и цигани.
Георги и Юки запечатват всеки свой спомен с фотоапарат „Полароид“. Много бързо моментните снимки се превръщат в атракция сред селяните, но стават и причина за нелеп инцидент с неочакван край. Това води до промяна в отношенията между съпрузите и жителите на местността.
Играта на артистите е изключително силна. Малко съвременни български филми могат да се похвалят с толкова убедително актьорско присъствие на екрана. Изпълнителите (дори непрофесионалисти като бившият боксьор Серафим Тодоров) правят пълнокръвни и запомнящи се образи, оставащи дълбоко в съзнанието на гледащия.
„Снимка с Юки“ е дълбоко хуманен филм, който засяга важни теми, актуални за съвремието ни (особено тези за човешките взаимоотношения и насилието в семейството). Много фино, нежно и красиво.
Въпреки романтичната представа за нещата, която не всеки в нашия свят може да оцени като възможна в реалността, все пак ми се иска да вярвам, че подобна проекция (макар и малко вероятна) е по-скоро възможна, защото, както самите създатели споменаха на пресконференцията – всички сме хора и се надяваме да останем такива докрай. Историята обръща внимание на човешкото и духовното, което е най-важно за нас самите. Не съм срещала по-духовен български филм, от времето на „Писмо до Америка“ насам.
Вероятно тук от съществено значие е другият поглед и показването на последствията от човешките действия. Наличието японска нишка, особено в лицето на актрисата Кики Сугино, омекотява нещата и придава особено приятен оттенък на историята. Без нея филмът нямаше да изглежда по този начин. С помощта на Кики, лентата работи дъблоко в духовен план, особено що се отнася до посланията и общочовешките въпроси, които задава, съврзани с вината, изкуплението и моралните поуки.
Интересно е, как персонажите са представени в двете крайности. Мъжът изглежда по-слаб и страхлив, а жената се оказва силната и дейната. Нейната героиня вижда нещата от съвсем различен ъгъл. Тя иска те да се променят и работи усилено за тази промяна. Това е идеята на източната философия, според която човек трябда да се пречисти (физически и духовно), за да продължи напред. Благодарение на нейното смело решение да остане честна и откровена със себе си и хората, животът й в края на филма наистина започва да се променя.
Филмът остава с отворен финал, но не ни навява негативни мисли, а точно обратното. Носи позитивизъм и надежда, че на хората могат да се случват и хубави неща, когато те сами ги поискат и се борят за тях.
„Снимка с Юки“ е продължение на
романа „На изток от запада“ на писателя Мирослав Пенков. Създателите го определят като „измислица след историята“, която се превръща в творение, понеже точно това е трябвало да се случи.
Реализацията на проекта отнема цели 6 години. Бюджетът му е 1 000 000 лв.
Локацията на снимките включва Български Извор, както и махала „Пауново“ край Вакарел. Изключително живописни са природните картини в лентата. Пещерата „Очилатата дупка“, разположена сред скалите до село Ъглен е древен мистичен център, за който се счита, че притежава мощна енергийна сила.
Красота и естетически поглед лъхат от кадрите на филма. Операторът, който твори всичко това, е от немски произход и се нарича Торстен Липсток.
 
Филмът получи Наградата на зрителите на София филм фест 2019! Създателите се надяват лентата да бъде показана и на други фестивали (в Сърбия и Гърция например). Актьорът Димитър Маринов, който се изявява с кратка, но запомняща се роля, обеща да направи премиера в Лос Анджелис.
Благодарности нарежисьора Лъчезар Аврамов за интервюто, което даде за Friday chopsticks!
„Снимка с Юки“ тръгва по кината в България от 5 април! Не го пропускайте!
 
 
Коя е Кики Сугино?
Кики Сугино е родена на 12 март 1984г. в Хирошима, в корейско семейство. Изучава икономика в университета Кейо и пътува до Южна Корея като студентка. Тогава се появява първият й филм - „Един блестящ ден”. През 2010 г. работи с японския режисьор Коджи Фукада като продуцира комедийната му лента Hospitalité. Заглавието печели награда на Токийския кинофестивал и е показано на близо 100 международни форума.
Сугино прави режисьорския си дебют през 2014 г. с комедийния филм "Kyoto Elegy", заснет за единадесет дни. Премиерата му е по време на Международния филмов фестивал в Токио. Две години по-късно режисира "Снежната жена" - преразказ на японската фолклорна приказка за Юки-онна.
През 2014г. режисира филма „Yokudō“. С него печели награди на Tallinn Black Nights Film Festival и Hong Kong Asian Film Festival.
 
Филмография:
Режисьор

2016   Snow Woman
2014   Yokudō         
2014   Short Plays  
2014   Kyoto Elegy
 
Актриса
21st Century Girl (2019)
A Picture with Yuki (2019)
Snow Woman | Yuki-onna (2017)
Kyoto Elegy | Manga Niku to Boku (2016) - Satomi
Gunjyou Iro no, Toori Michi (2015) - Yuika Kurata
Chigasaki Story | Sanpaku Yokka Goji no Hitomi (2015) - Maki
Kinki (2014) - Sala Asai
Taksu | Yokudo (2014) - Kumi
Au revoir l' ete | Hotori no Sakuko (2014) - Tatsuko
Odayaka | Odayaka na Nichijo (2012) - Saeko
Wildlife | Kalayaan (2012) - mermaid 2
Two Rabbits in Osaka | Osakawa Dumari Tokki (2011)
Hospitalite | Kantai (2011) - Natsuki
Magic and Loss | Hyanggiui Sangsil (2010)
Clearness | Kurianesu (2007)
Time | Sigan (2006) - waitress in cafe
One Shining Day | Nunbushin haru (2006)

Продуцент
Kyoto Elegy | Manga Niku to Boku (2016)
Chigasaki Story | Sanpaku Yokka Goji no Hitomi (2015)
Taksu | Yokudo (2014)
Au revoir l' ete | Hotori no Sakuko (2014)
Odayaka | Odayaka na Nichijo (2012)
Wildlife | Kalayaan (2012)
Two Rabbits in Osaka | Osakawa Dumari Tokki (2011)
Hospitalite | Kantai (2011)
Magic and Loss | Hyanggiui Sangsil (2010)
 
Награди:
Best New Actress(Hospitalite) - 2012 (7th) Osaka Cinema Festival - March 4, 2012
 
Автор: Мария Симеонова
​
 
Comments

„Заливът Ханалей“

15/3/2019

Comments

 
Picture

                                                       „Заливът Ханалей“
                                                   Човекът или природата?
                                                           Кой е по-силен?

Каква пречистваща енергия донесе снощният филм, прожектиран в Дом на киното – „Заливът Ханалей“! Продукцията е включена в конкурсната програма на тазгодишния София филм фест.
Това беше първата от двете предвидени прожекции, на която присъстваше и самия режисьор на заглавието – Дайши Мацунага.
Лентата е създадена по кратката история на Харуки Мураками. Адаптацията е направена лично от режисьора, който преди това изпратил писмо до автора, с коего го уведомил за начинанието си.
                                                                   ***
Природата може да бъде безмилостно жестока. Това научава Сачи (Йо Йошида) - майката на 19-годишният Такаши, когато пристига на Хаваите, за да получи тялото на умрялото си дете. Такаши (Рео Сано) е страстен сърфист и намира смъртта си в морето, от зъбите на адското страшилище – акулата.
Гняв, болка, разочарование. Това са първоначалните чувства, които Сачи изпитва, стъпвайки на хавайска земя. Но не ги изразява. Научила за трагедията, тя може само да действа импулсивно и да изпълнява указанията на властите. Вероятно затова не желае да вземе отпечатъците от ръцете на сина си. Те просто не са й необходими. По същата причина, поради която не изпитва нужда да държи негова снимка в порфейла си.
Какво следва в живота й оттук нататък? Самата тя не знае. Започва бавно, монотонно придвижване от една точка към друга (всяка година се връща на мястото на инцидента, за да се прибере отново в Токио), което е по-скоро механично движение, отколкото желано и осъзнато пътуване към себе си.
Сачи е силна жена. Борбена и непреклонна. Справила се е със смъртта на съпруга си преди много време. Преборила се е с болката от неговата зависимост и е отгледала детето си сама. Само че, когато Такаши става голям, отношенията им се влошават. Кратки ретроспективни кадри позволяват на зрителя да придобие впечатление за реалната картина на нещата. Една от най-важните теми, засегнати в лентата, е тази за отчуждението между родители и деца. Толкова тежка и така актуална днес.
Защо родителите и децата не могат да открият общ език и все повече се отдалечават едни от други?
Това е филм за силата на природата и човешкия дух. За борбата със стихиите и живота. За прераждането.
Много често, в източните продукции е вплетена идеята за това, че човек извървява определен път в живота, за да научи нещо важно за себе си и света, за да се прероди духовно и да се изкачи на по-високо стъпало в развитието си. „Заливът Ханалей“ носи частица от източния дух в основата си. Промяната и прераждането идват след много страдания, но те се явяват осъзнати и желани.
Всичко това е уловено от камерата и предадено на екрана. Зрителят може да усети не само бушуващите стихии на природата, но и вилнеещите чувства в душата на главната героиня.
Съвсем в стила на феноменалната Наоми Кавасе са някои от природните картини, показани на екрана. Дъждът, водата, вятърът, свирепият океан обитават свой собствен свят в историята на екрана. Вековните мангрови дървета, чиито корени главната героиня отчаяно се опитва да изтръгне от земята (вероятно в замяна на сина си) стоят непоклатими и вечни.
Природата може да бъде безмилостно жестока, но и невероятно красива. Да носи болка и красота. Да се радва, да тъгува и да се преражда... Същото е и с човека.
Музиката във филма е чудесна. Комбинация между класически и съвременни, свежи ритми, съчетани с природни звуци. За фон е избрано парчето „The Passenger“ на Иги Поп. Основната песен се нарича „Ai no yorokobi wa~Plaisir d`amour“ и е в изпълнение на Дайчи Фуджики.
Както сам разкри на екипа ни, режисьорът се движи по вълните разказа със съвсем фини добавки в историята.
Актьорският състав е отлично подбран. Йо Йошида е идеалният избор за ролята на Сачи. Докато самата аз четях разказа, си представях именно нея в образа. Рео Сано (възпитаник на LDH и член на групата “GENERATIONS“) също е много добро попадение.
Ниджиро Мураками (синът на актьора Джун Мураками и певицата UA) е единственият в каста, когото режисьорът предварително е познавал. Дебютният филм („Тихи води“) на този талантлив младеж беше прожектиран на София филм фест през 2015г. Към героя на Ниджиро, режисьорът добавя професионален сърфист. Гай Сато играе ролята на едно от момчетата, които майката среща на острова.
На въпрос, как е решил да адаптира история на Муракими, Дайши Мацунага отговори, че продуцентът, с когото работил по предходния си проект („Пиета в тоалетната“) му предложил да прочете историята и той наистина я харесал. Сторило му се интересно това, че първият му филм завършва със смърт, а този започва с нея. Вълнувала го гледната точка на отделния индивид по въпроса: по какъв начин това събитие се понася от всеки човек?
След кинофестивалите в Хаваи и София, „Заливът Ханалей“ ще пропътува дълъг път до Китай, Корея, Тайван и Северна Америка.
Успех!

Специални благодарности на Елеонора Колева от Японското посолство за превода на интервюто! Дълбоки благодарности и на екипа на Дом на киното, както и на организаторите от София филм фест!

                                               Автор: Мария Симеонова

​

Comments

    Архив

    December 2019
    April 2019
    March 2019
    November 2018
    July 2018
    June 2018
    May 2018
    April 2018
    March 2018
    February 2018
    January 2018
    December 2017
    October 2017
    June 2017
    May 2017
    March 2017
    February 2017
    January 2017
    November 2016
    October 2016
    June 2016
    April 2016
    February 2016
    December 2015
    November 2015
    July 2015
    May 2015
    March 2015
    December 2014
    July 2014
    June 2014
    April 2014
    March 2014
    February 2014
    December 2013
    September 2013
    August 2013
    July 2013
    June 2013
    April 2013

    Категории

    All
    Бутанско кино
    Индонезийско кино
    Китайско кино
    Корейско кино
    Тайванско кино
    Японско кино

Powered by Create your own unique website with customizable templates.
​