На територията на България се проведе фестивалът Master of Art с документални филми от всякакви разновидности, категории и теми. Измежду заглавията в каталога им изпъкнаха няколко по някакъв начин свързани с любимата Азия, които ни накараха да наострим уши и да отидем на кино! Екипът ни успя да посети само първите две (като второто беше неподозирана изненада и още по-неподозирано се свърза с Азия). Ако сте в търсене на добри документални филми, е, на правилното място сте. Следващите заглавия бяха не само развлекателни, а образователни и адски вдъхновяващи!

Да представи класическата музика на всякакви хора, от всякакви възрасти - това е и една от основните му мисии, тъй като той смята, че тя е създадена за всички хора, не за един отбран елит. Чрез изкусна смесица от спомени за детството на Нагано, сегашната му работа в различни държави и инициативата му за запознаване на деца с музиката пред нас бива изграждан един плътен, жив, цветен образ не просто на диригент, а на човек, който обожава музиката и работата си. От словото на Кент Нагано през филма буквално може да се цитира всяко изречение като ценно.

„Музиката е за всички. Елитарното отношение към нея според мен е като червен плащ за бик.“

Тъй като филмът няма трейлър (или аз не намерих), реших да оставя кратко изпълнение на Лебедово Езеро от Чайковски под диригентската палка на Кент Нагано. Все пак той би желал да достига хората. А ако търсите повече информация за филма - страницата на фестивала Master of Art може би държи отговорите, които търсите.

Веднага след прожекцията на "Мисията на Кент Нагано" можехме да гледаме и втори филм (те си вървяха заедно), но изобщо не бях готова, че в привидно далечен от азиатската ни тема филм, пак ще намерим нишката на познатото. 

Да, фокусът на филма (разбираемо) е върху еврейския принос към това, което наричаме Коледа днес. Абсолютно прекрасна лента - лека, щастлива, някак приповдигната напук. Никога преди не съм подозирала обаче, че най-популярното "празнуване" на Коледа за евреите в Северна Америка е..... в китайски ресторант. И някак две различни култури се събират по най-магичен начин в най-магичното време на годината. Пъстър филм, пълен с красиви кадри, танци, музика и много прекрасно послание за повсеместна доброта и разбиране. Абсолютно препоръчителен!

​В сайта на Master of Art.

Макар фестивалът да полага своя край за тази година, за нас остават доста ценни заглавия, към които може да се обърнем. Всяко едно от тях изпъква с едно много важно нещо - страст към темата, върху която е фокусирано. Любов.

Изненадана бях да прочета крайно смесените отзиви за "Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" ​​(поетично дълго имe, нали). Трудно ми беше да повярвам и че IMDB рейтингът му е само 6,7 и постоянно се подсещах за това в шок, докато го гледах. Истината е май, че просто не е леснохаресваем филм. Не ухажва зрителя, не се опитва да спечели публиката си, а е създаден с идеята, че вече има определен тип зрители, на които ще се хареса. Колкото - толкова.

В кредитите за сценарий ще видите името на Тахи Саихате и може би даже ще го разпознаете като съвременна поетеса от Япония. Тя не само участва в направата на филм, а самата лента е базирана на нейна стихосбирка с това заглавие. Гледали сме ленти по книги, анимета, приложения дори, но филм по поезия, признавам - не бях гледала. Тук се раждат и много от критиките към филма сред онлайн ревютата. Изтъквано бива, че сюжетът върви твърде хаотично и че диалозите не приличат изобщо на ежедневна реч, а на рецитал. Напълно съм съгласна, но предвид, че филмът дава плът именно на стихове, даже очаквах повече хаотичност. В стихосбирката емоцията съединява смислово отделните поеми, a не сюжета и същата тенденция (според мен) успешно вплита в кадрите си и тази японска лента. 

Арт филм без никакво съмнение с изобилие от метафорични кадри, неясни вътрешни монолози-стихове и символика под път и над път. С циклично дублиращи се елементи, най-очевиден от които е цигарата. Запалена цигара, догаряща цигара, пепелник с цигари, кофа с цигари - опитах се да броя колко пъти се появи, но над 15 изоставих тази мисия. Май трябва да кажа, че това не е критика - всяка символно натоварена цигара си беше баш ама точно на мястото.  

​"Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" може да бъде абсолютно буквален филм за болните теми на съвременна Япония - земетресенията, самоубийствата, самотата, живот прекаран само в работа и всичко под покрива на всепоглъщащия Токио. Може да бъде и една огромна метафора с главен герой смъртта, който драматично се появява всеки път като цигара задими, и епизодична поддържаща роля за любовтта, повечето време скрита зад студени погледи. Абсолютно мой тип филм, заобожавах го от първите секунди.

Със сигурност не става за разпускане, може би даже би натоварил много хора с морбидността си. Или темата за смъртта ще им се види твърде натрапчива (доста срещано оплакване сред ревютата също) без да видят, че във филма е натрапчива просто защото в Токио е натрапчива (както и в живота изобщо). За мен "Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" беше точно обратното - свежа глътка надежда. Казах аз още в началото, че се преплитат антиподи.

Определено не е филм, който "всеки трябва да гледа", не, но ако горните описания не ви оставят с  лош вкус в устата и имате нужда да преоткриете заедно с героите ежедневната надежда в малките неща - пуснете си го. Двамата - Мика и Шинджи, водят дълго време паралелни монолози за самотата, докато накрая успяват да ги слеят в един не-толкова-самотен диалог.

П.С. Филмът адски ми напомни на песента Dead End in Tokyo. Като късометражна, по-енергична версия на лентата е някак.