​Тази вечер ще ви разкрия, какво могат да постигнат независимите японски режисьори, когато насочат таланта си в правилната посока.

Филмът, който ще ви представя, е експериментална инди-арт комедия с две заглавия. Едното е Кuro, а другото, преведено дословно от японски, означава „Да се разделим”. Световната му премиера е през октомври 2012 г., по време на Токийския кинофестивал. Лентата излиза по кината в Япония близо 2г. по-късно. Това закъснение може да се обясни с факта, че става дума за некомерсиална продукция с участия и награди от няколко световни фестивала, без амбицията да бъде комерсиален хит. Затова пък тя има множество други, очарователни предимства, които я правят необикновено творение.

Kuro (Айри Кидо) използва свободното си време, докато работи в малка пекарна, за да лети в облаците на мечтите. Уволнението бързо я приземява на крака и я изпраща на приказно пътешествие. По пътя си тя среща две сродни души - фотографът Ейто (Ю Сайто) и театралният сценарист Го (Хидео Накайзуми). Тримата нямат нищо, което да ги свързва, освен внезапното желание да избягат от Токио. Пътуването ги отвежда в изоставен хотел, близо до морето, където всеки открива възможност да преосмисли бъдещето си.

Бих определила това идейно бижу за гениално! Креативно във всяко едно отношение. Филм-пътуване. Филм-игра. Филм-бягство. Ням филм. Филм-танц. Филм-хармония. Всичко това можете да видите на екрана, показано по нетрадиционен начин.

Тази лента е като свеж морски бриз, който довява приятното усещане за прераждане. Това чувство остана в зрителя, след като изгледа невинното бягство от действителността на персонажите.Смях от сърце и истинско удивление!

Концепцията на лентата цели да сведе диалога до минимум. Всяка сцена е разтеглена в дълъг кадър, който подчертава, емоционалното разстояние между героите. Изпълненията на тримата главни са брилянтни (особено на Айри Кидо, която загатва за голям потенциал в този своеобразен дебют). Действието в застиналото недействие, може да се окаже пленително за голяма част от зрителите. Извеждам на преден план Ю Сайто, който напомня донякъде на Джо Одагири. Обаче, за разлика от Джо, този младеж има прекалено малко роли на екрана. Той е син на актьор. Първоначално е започнал кариерата си като модел, но след това се е отдал на театъра и киното.
Хидео Накайзуми е другият изпълнител. Много интересен актьор, с доста богат опит в киното. Макар да не блести с главни роли, той е снимал за някои от най-известните режисьори в Япония и Китай.

Творението, за което ще чуете тази вечер, принадлежи на един от независимите режисьори в съвременното японско кино - Шунджи Иваи.  "Пеперудата лястовича опашка" и е криминална драма, снимана през далечната 1996 г. Може да се похвали с възхитителен каст и няколко награди от международни кинофестивали.

"Имало едно време град, в който парите съществували като най-мощна сила. Той се наричал Yen Town. Това е историята на града и на хората, живеещи в него."

Пеперудата е приказна алегория за променящата се социална структура и ценности в Япония, която на практика развенчава мита за хомогенността на нацията. Тя разказва за алтелнативен град, населен от всевъзможни емигранти, дошли в него, за да направят бързи пари и да се срещнат със съдбата си.

Филмът материализира идеите на двама професионални мечтатели - Йохей Танеда и Шунджи Иваи. Визуализацията на целия измислено-футуристичен Yen Town, е изящна проява на изтънчената педантичност на Танеда. Той успява да създаде и улови същността на този чуден град: тъмнина, анархия, насилие, отчаяние, мръсотия, безпомощност, мечти и надежди.
Заглавието е заснето с ръчно държани камери, използващи т. нар. "скачащи кадри" и други визуални техники, носещи на моменти почти документално усещане у зрителя. Продукцията обхваща широк спектър от теми и жанрове: представени са социалният реализъм, израстването, престъпността, дори са включени фантастични елементи. Това е един от най-многоезичните и мултиетнически филми, правени някога. Диалогът в него се води на японски, английски и мандарин. Той показва нагледно необикновения талант на Иваи.

Пеперудата е най-уникалният му филм! Рядко ценно творение! Остави ме без думи и с някаква необяснима усмивка на финала!
​
В лентата откриване изключителния дебют актрисата Аюми Ито! С подкрепата на Чара, която еднакво добре се изявява не само в киното, но и на музикалната сцена. Останалите арстисти са Хироши Миками, Ацуро Уатабе, Йоске Егучи, Каори Момои, Нене Оцука, Мики Къртис, Анди Хюи и Кенджи Кохаши, който тук е бил още дете. Музиката в лентата е дело на Такеши Кобаяши. Песента "Аи но ута" на създадената специално за историята група, Yen Town Band, се изкъчва до No. 1 в седмичната класация за сингли на Орикон. Освен нея, можем да чуем хита на Франк Синатра  My Way в изпълнение на Чара.

Днешният избор на филм е свързан със семейството. Избрах да ви представя драмата Токийска соната от 2008г. Тя е дело на един от най-добрите съвременни японски режисьори - Кийоши Куросава. С 10 отличия от международни участия, включително Наградата на журито в секция Особен поглед в Кан, филмът с право може да се причисли към стойностните японски продукции от последното десетилетие.

Токийска соната е портрет на едно обикновено японско семейство, което се бори да оцелее в съвременния свят.

Бащата (Теруюки Кагава), е принуден да напусне работа, но няма смелостта да признае това пред близките си. Големият син Такаши (Ю Коянаги) рядко посещава дома си, тъй като учи в колеж и се интересува главно от военни дела; малкият син Кенджи (Кай Иноваки) решава тайно да взима уроци по пиано, без съгласието на родителите си; а майката Мегуми (Кьоко Коизуми), чиято роля е да поддържа семейната основа, не успява да открие в себе си воля да продължи това свое задължение и решава да предприеме приключенско пътуване в неизвестна посока.

Филмът обхваща съвременни теми като тези за отчуждението между деца и родители и социалните проблеми в обществото. В началото имаме едно средностатистическо семейство, което се радва на тих и спокоен живот. Но ето, че неочаквано се появява пукнатина, която води до срив в отношенията между четиримата главни герои. Тя започва да расте и тихо, но бързо да подкопава устоите на фамилията.

Тази истинска антиутопия показва, как дори в свят, подреден според строгия ред на закона, и най-малката поява на нещо необикновено може да освободи човека от отговорност и да премахне правилата, които са го карали да си движи еднопосочно до момента.

Благодарение на Токио Соната, Кийоши Куросава (няма роднинска връзка с Акира Куосава) продължава да развива своя многостранен талант. Този филм се явява своеобразен връх в творчеството му до момента. Опитът в различни жанрове му е помогнал да развие тънък усет, чрез който да успее да докосне деликатната чувствителност на зрителя. Така той знае, в кой момент е най-добре да го разсмее, в кой да го разплаче, или изплаши. Но най-възхитително е неговото умение да изненадва и удивлява, като оставя размишленията да провокират ума дълго след финалните надписи.

Запитан в едно интервю, дали лентата е портрет на съвременния живот в Токио, Куросава отговаря, че това е по-скоро утрешната реалност на хората в този град.

Токийска соната е очарователен филм, но неговата обаятелност не идва с първоначалните кадри. Тя се появява внезапно, изневиделица, точно когато героите са изгубили всякаква надежда и са достигнали дъното на своето падение. В този миг изгрява светлина и се ражда ново начало. Начинът, по който е показано това прераждане (духовно и физическо), е феноменален. Всичко е направено много скромно, но ефектно.

Актьорският състав включва имената на Теруюки Кагава, Кьоко Коизуми, Ю Коянаги, Коджи Якушо и малкият по онова време дебютант - Кай Иноваки, който печели награда за млад талант заради прекрасното си изпълнение.
​
В стила на един истински творец е, да обърне специално внимание на музиката. Класическата нишка е свързана с Дебюси - перфектният композитор за подобен тип филми. Той, като че ли, най-добре пасва на японската душевност и чрез него авторът винаги успява да предаде завършеност и спокойствие на разглежданата история. Надявам се и вие да се насладите на една от частите на Бергамската сюита, наречена с поетичното име Лунна светлина. Другият бонус за зрителите, е българският превод.