Изненадана бях да прочета крайно смесените отзиви за "Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" ​​(поетично дълго имe, нали). Трудно ми беше да повярвам и че IMDB рейтингът му е само 6,7 и постоянно се подсещах за това в шок, докато го гледах. Истината е май, че просто не е леснохаресваем филм. Не ухажва зрителя, не се опитва да спечели публиката си, а е създаден с идеята, че вече има определен тип зрители, на които ще се хареса. Колкото - толкова.

В кредитите за сценарий ще видите името на Тахи Саихате и може би даже ще го разпознаете като съвременна поетеса от Япония. Тя не само участва в направата на филм, а самата лента е базирана на нейна стихосбирка с това заглавие. Гледали сме ленти по книги, анимета, приложения дори, но филм по поезия, признавам - не бях гледала. Тук се раждат и много от критиките към филма сред онлайн ревютата. Изтъквано бива, че сюжетът върви твърде хаотично и че диалозите не приличат изобщо на ежедневна реч, а на рецитал. Напълно съм съгласна, но предвид, че филмът дава плът именно на стихове, даже очаквах повече хаотичност. В стихосбирката емоцията съединява смислово отделните поеми, a не сюжета и същата тенденция (според мен) успешно вплита в кадрите си и тази японска лента. 

Арт филм без никакво съмнение с изобилие от метафорични кадри, неясни вътрешни монолози-стихове и символика под път и над път. С циклично дублиращи се елементи, най-очевиден от които е цигарата. Запалена цигара, догаряща цигара, пепелник с цигари, кофа с цигари - опитах се да броя колко пъти се появи, но над 15 изоставих тази мисия. Май трябва да кажа, че това не е критика - всяка символно натоварена цигара си беше баш ама точно на мястото.  

​"Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" може да бъде абсолютно буквален филм за болните теми на съвременна Япония - земетресенията, самоубийствата, самотата, живот прекаран само в работа и всичко под покрива на всепоглъщащия Токио. Може да бъде и една огромна метафора с главен герой смъртта, който драматично се появява всеки път като цигара задими, и епизодична поддържаща роля за любовтта, повечето време скрита зад студени погледи. Абсолютно мой тип филм, заобожавах го от първите секунди.

Със сигурност не става за разпускане, може би даже би натоварил много хора с морбидността си. Или темата за смъртта ще им се види твърде натрапчива (доста срещано оплакване сред ревютата също) без да видят, че във филма е натрапчива просто защото в Токио е натрапчива (както и в живота изобщо). За мен "Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" беше точно обратното - свежа глътка надежда. Казах аз още в началото, че се преплитат антиподи.

Определено не е филм, който "всеки трябва да гледа", не, но ако горните описания не ви оставят с  лош вкус в устата и имате нужда да преоткриете заедно с героите ежедневната надежда в малките неща - пуснете си го. Двамата - Мика и Шинджи, водят дълго време паралелни монолози за самотата, докато накрая успяват да ги слеят в един не-толкова-самотен диалог.

П.С. Филмът адски ми напомни на песента Dead End in Tokyo. Като късометражна, по-енергична версия на лентата е някак.

"Нощта, в която плувах" вероятно няма как да се хареса на всеки. Изпълнен с фини детайли, специфична операторска работа и кадри като still life картини - френският подход към киното определено се усеща още с първите минути на лентата. Целият сюжет се върти около малкото момче, което с абсолютна оправност оцелява в привидно безцелната си обиколка из снеговития японски град. Филмът започва и завършва в рамката на почти идентични кадри - едно стълбище, сняг през прозореца, припряно допушена цигара. Уж имаме някакъв завършек на историята, но в същото време осъзнаваме, че сюжетът е цикличен. Каквото и да прави малкото момче, както и да се видоизменя историята - бащата винаги отива на рибния пазар и двамата вечно се разминават, оставяйки си послания на любов я една картина, я тъжен поглед в тъмното. Въпреки дълбоко тъжната си история, "Нощта, в която плувах"  изисква да се отпуснем. Да следваме течението без да се питаме на къде води. Да пообиколим с главния герой, да се насладим на света през неговите очи. Бонус е, че не ни трябват езикови познания нито по японски, нито по френски, за да разберем, нужно е само сърце.

Абсолютен филм-пътуване, направен по всички правила на арт киното. Ням, естествен, реалистичен, снежнобял детски сън. Творбата показва пътешествието на едно дете сред снежната пустиня на северния град Аомори. Но не по начин, познат ни от други подобни продукции, а по-различно. Без думи. Със стъпки.

Това е един от тези филми, дето можем да тълкуваме с часове и всеки да види нещо различно и свое, а можем и абсолютно да изключим мисълта и просто да се насладим. Предвид, че за мен е по-лесно първото, някак натурално се питах защо единствената спорадична музика беше "Пролет" на Вивалди и защо се появяваше само на определени места? Защо камерата, която беше статична през почти целия филм, се мръдна точно в конкретни моменти? Нарочно ли главният герой беше постоянно заобиколен от вода под различна форма - фигурките му риби и снимките, рисунката, снегът, реката, рибния пазар? Истината е, че няма значение дали и кое е нарочно. 

Трудно е за възрастните да надникнат в съзнанието на малкия човек и да разберат, какво води момченцето през целия път. Малкият беглец носи важна рисунка, която трябва да покаже на баща си. Пътуването е опасно и на моменти рисковано, но той не се отказва. Минава през множество перипети, за да достигне крайната си цел - рибната борса. За негова голяма изненада, когато пристига, пазарът вече е затворил врати. Всичко наоколо е празно и пусто. Хората са си отишли. В този момент умората натежава и сънят надвива детето. Цялата Одисея на детето е показана в три безмълвни сегмента, озаглавени "Рисунката", "Рибната борса" и "Дългият сън."

Пред Cineuropa Дамиен Манивел споделя: „Преди снимките говорихме много какви точно чувства искаме да провокираме. След това се опитахме да разберем как да постигнем този ефект. Но понякога, даже през повечето време, на самия Такара Когава му хрумваха нови неща, които тотално променяха онова, което имахме предвид. И беше страхотно!"  

Ако търсите динамика и екшън, по-добре не гледайте това заглавие! Ако решите, че се нуждаете от спокойствие и тишина, доверете му се!

Силно препоръчваме не само да обърнете внимание на лентата, но и да се оставите да чувствате. Последният шанс за гледане на широк екран на родна почва (засега) предстои тази събота, 24.03 от 12:15 часа в Дом на киното.
​
"Нощта, в която плувах" в София Филм Фест
Билети за последната прожекция в Дом на Киното

The article is available in English as well - here.

Накратко - хареса ми, адски ми хареса. Достатъчно много, че да го гледам 3 пъти. Уверено мога да кажа, че е лента, която продължава да дава и след поредното гледане - изпипана от детайли, атмосфера и елементи, които при предишни гледания съм изпуснала, защото не съм била разгадала сюжета. Съчетава типични за жанра леко гнусни сцени с кръв, зеленикави течности, разпадащи се тела и т.н. с дълбоки психологични игри. От типа филми, които те карат да се питаш кое е реалност и кое е продукт на ума на някой от героите, има ли изобщо..... "реалност". Не си поставя за цел да подскачаме на столовете, а държи в постоянно напрежение, като че къкрим на бавен огън.

Да опиша колко много харесвам Infection без да издавам малките тайни на филма, които го правят толкова силен, е адски трудно. Мога обаче да дам малък набор от съвети и неща, за които да внимавате при първо гледане - целият филм е изпълнен със символика, особено в цветовете и осветлението. Подсказка - червеното и зеленото са ключови. Наблюдавайте как се разпространява заразата и колко различно покосява всеки един герой. Тук символиката отново играе зад всеки ъгъл и намигва за психиките на героите, техните грехове и тайни. И също се пригответе каквато и теория да развиете за развръзката, тя да се окаже грешна.

Един от най-големите въпроси, пред който бях изправена след всяко едно от гледанията, беше - доколко една болест е само физическа? Къде се размиват границите между халюцинацията и реалността и ако видя зелена течност да капе от ръцете ми - на психолог ли да отида или на дерматолог? 

Трейлър на "Infection"
Предишният филм от нашия Horrorphiliac October маратон - Tokyo Gore Police
​
Останете ужасяващи и ужасени!

Интересното на филма не беше сюжета, тоновете изкуствена кръв или актьорска игра, а колко объркана ме остави накрая. Японското сплатър кино (или gore кино) има собствени "правила", които ме спират да дам очевидна оценка на филма. В общи линии всичко е приемливо, няма стремеж към никакъв реализъм - пълна свобода в количеството на кръв, секс, бруталност. В този контекст бих казала, че "Tokyo Gore Police" е доста изряден представител, особено ако никога не сте гледали такъв тип филм, спокойно може да започнете с него. НО. След тези уточнения - количеството доматена кръв и очевидна нужда за странности просто така, през погледа на фен на ужаса беше много повече комична отколкото плашеща по какъвто и да е начин.  Определено не треперех от страх, имаше изключително много комични и смешни моменти (важно е да отбележа, че дистопията е представена през призмата на ирония и комичност, така че се смеех с филма, а не на него).

Като много други филми от японския жанр еро гуро и този достига очакванията ми за странно сексуално съдържание, безбожни количества кръв и телесни течности, сюрреалистични мутации и смърт. Ефектите трудно могат да бъдат наречени добри (част от чара е) и все пак, ако имате слаб стомах или теми свързани с проституция, самонараняване, разчленени тела и подобни не са ви "присърце" - подминете го. Ако никое от горните не ви накара да притръпнете, хвърлете му поглед. Не е най-добрият филм от жанра, не е и най-лошият. Под целия кетчуп и летящи крайници има сериозни теми, свързани с кръвожадността на обществото. Това е реалният ужас.

​Трейлър на "Tokyo Gore Police"
The original article in English by the same author. 
Следващият филм от нашия Horrorphiliac October маратон - Infection.

​Останете ужасяващи и ужасени!