BG l EN
FRIDAY CHOPSTICKS
  • Начало
  • Статии
  • Рубрики
    • Интересни факти от Азия
    • Кино
    • Книги
  • Архив
    • Предавания
    • Видео
    • Аниме & Манга
    • Гейминг
    • К-драми
    • Корейски хроники
    • Музика
  • FC
    • Екип
    • Другите за нас
    • Партньори
    • Контакти
  • Начало
  • Статии
  • Рубрики
    • Интересни факти от Азия
    • Кино
    • Книги
  • Архив
    • Предавания
    • Видео
    • Аниме & Манга
    • Гейминг
    • К-драми
    • Корейски хроники
    • Музика
  • FC
    • Екип
    • Другите за нас
    • Партньори
    • Контакти

кино

„Истината“ – Хирокадзу Корееда

4/12/2019

Comments

 
Picture
                                               Многоликата истина
Тя (в ролята Катрин Деньов) е филмова икона, която чака с нетърпение излизането на собствените си мемоари. Успоредно с това й предстои заснемане на нов филм, озаглавен „Спомените на моята майка“. За добро или зло, дъщеря й (Жулиет Бинош) пристига със семейството си от Ню Йорк и „забавлението“ започва. Майка и дъщеря се изправят пред собствените демони - в реалния живот и в киното, а най-големият им враг се оказва паметта.
Измамна ли е паметта?
Природата й действително е такава. Лъжите могат да се окажат истини, а истината да остане отвъд думите – скрита и непонятна.
Паметта и спомените са тема, позната отдавна на големия японски творец Хирокадзу Корееда. Разглежда я още във втория си филм – „След живота“ (1998). 21 години по-късно отново се обръща към нея, благодарение на първата си продукция, заснета извън Япония. Лентата имаше премиера в края на август тази година, когато откри кинофестивала във Венеция и беше включена в официалния конкурс.
Спомените ни приковават към света, но понякога могат сериозно да затруднят пътя ни през земния живот. Спомените са нещо променливо и недокрай обяснимо. Невероятно, но факт! Едни и същи събития могат да носят различни спомени за всеки от нас.
Героинята на Жулиет Бинош е израснала със спомена, че има властна и безмилостна майка и всичко, което се случва между двете, се процежда през този важен спомен. Но... Дали ако нещо е запечатано в паметта ни по един начин, няма да се промени, когато научим допълнителна информация за същото събитие?
Отношенията между главните героини е ядрото на филма. Към него добавяме трети персонаж, който не е реален, а прилича повече на привидение. Той също е спомен – далечен и блед, но въпреки това, оставил осезаемо присъствиев живота на двете жени.
„Истината“ (харесвам френското заглавие, което звучи далеч по-поетично) е проницателен поглед върху живота на модерното семейство. За разлика от повечето си японски творби, в този случай режисьорът не надниква в света на обикновено семейство, а отваря вратите в дома на прочута и богата актриса. Самата нея зрителят вижда в пълен блясък – с всичките й навици, прищевки и капризи.
Според някои, „Истината“ е огледален образ на предходния проект на режисьора, „Джебчии“. Там ставаше дума на хора от най-нисшите слоеве на обществото, а тук – тъкмо обратното. Картината, представена в лентата, е ярка, с прекрасни жълто-зелени кадри от есенен Париж. Ако в миналогодишната продукция проследихме четирите сезона, тук камерата се съсредоточава върху есента. Изборът вероятно е свързан с чувствата на героите и спомените им.
Аз самата почувствах „Истината“ като много Кореедевски филм, макар и незаснет в Япония. Топъл, тих и на моменти забавен портрет на едно семейство. Оказва се, че посланията, кото творецът влага в своите източни творби, се оказват приложими и на западна почва. Може би поради тази причина се е получило толкова приятно, и докосващо произведение. Тук няма да видите дълбоки драми и експресивни кадри, но това съвсем не означава че ще останете равнодушни към проблемите на пресонажите и няма да се замислите върху някои неща след финалните надписи. Филмът е дълбоко чувствителен, емоционален, интелигентен, с фин хумор (подобен можем да усетим в „Чудо“ и „Хана“ на Корееда) и изискан диалог.
Корееда отново прави това, което умее най-добре – наблюдава човешкото поведение и оставя на зрителя да си състави мнение за героите и действията им.
В допълнение – майсторът отново се изявява като откривател на талантливи деца за киното. Малкото момиченце, което играе внучка на главната героиня, е истински ангел на екрана. Естествено и неподправено, то влиза в живота на баба си с искрена усмивка, удивление от мястото, на което попада и любопитство към най-стария член на семейство – чудната омагьосана костенурка Пиер.
И още нещо ме изненада, докато гледах. Наличието на научна фантастика в допълнителен пласт на сюжета навяваше спомени за Тарковски и един позабравен японски филм, сниман преди 10г. по сценарий на Вим Вендерс – „Клонингът се завръща у дома“. Много се надявам японските режисьори да се обръщат по-често към тази тематика във филмите си! Могат да сътворят чудеса от нея.
За финал мога да споделя, че напуснах прожекцията с усмивка и спокойствие. Хирокадзу Корееда и в този случай демонстрира умението си на талантлив и убедителен разказвач. „Истината“ може да не дава категорични и ясни отговори на абсолютно всички въпроси, но това не е целта на историята. В съвременния свят, където ценностите непрестанно се променят и изкривяват, най-честният и истински раказ е този, който не дава готови отговори, а ни кара да се замислим и сами да ги открием.
 
                                                                                                         Автор: Мария Симеонова
​

Comments

„Изчезващи дни“

10/4/2019

Comments

 
Picture
                                'Vanishing Days' ('Man You')
                               „Изчезващи дни“ ни връща към безгрижното детство

Дебютният филм на младия китайски режисьор Джу Син вплита реалност и фантазия в едно, за да ни потопи в един свят, който ще ни удиви.
Странни и неочаквани неща се случват на малката Ли Сънлин в рамките на един горещ летен ден. Баща й отива на командировка и в близкия парк се среща със загадъчно момче. Водната й костенурка изчезва безследно, а есето, което трябва да напише за домашно, съвсем не се получава. На гости у тях идва леля Ку, която разказва още по-необикновени истории за собствения си починал съпруг. Детето става свидетел на множество чудатости, които провокират въображението и отприщват пламъка на фантазията. През очите на малкия човек светът изглежда различно и в един момент всичко видяно през деня, изведнъж се преобрязава до неузнаваемост вечерта. Отегчението на Ли (както и конфликта с майка й) съвсем се изпарява, когато детето започва да издирва миналото на леля Ку, а с това и собствената си идентичност. Докато Ли, майка й и леля Ку пътуват през вълшебен парк, момиченцето преживява историята на съпруга на лелята и загадъчния остров, който двамата съпрузи посещават в миналото. За да стане още по-интересно, лелята дава на детето да пие „магическа вода“ от извора в парка и я моли да живее с нея. С времето границите между реалност и фантазия се размиват, благодарение на оригиналния подход на режисьора.
Втората част трансформира историята и й придава почти приказен оттенък. Започва едно сюррелано пътешествие във времето и пространството, предпоставки за което се оказват жегата, есето и породилите се съмнения на Сънлин.
Надписите, които в определени моменти се появяват на екрана, могат да се тълкуват не само като есе за опасно пътуване по въздух с кораб, но и като сентенции, писани от някой, живял в миналото.
 
                                                       Сън или действителност?
Как режисьорът успява да модифицира монотонното начало и да го преобрази в уникален пъзел, наподобяващ поетична приказка?
Детското въображение се оказва сложен лабирит, през който не е лесно да се премине.
Джу Син е мистериозен, но остава недоразбран. Може би, прекалено много въпроси не намират своя отговор на финала. Като усещане, втората част на филма е много интересна и привлекателна, особено с енигматичните препратки и някои умело заснети кадри и смели решения, които наподобяват нещата на Би Ган. Тълкуването е оставено на зрителя.
 
                                                                Режисьорът
„Ние обитаваме реални места, но можем да преодоляваме разстоянията чрез филмте“.
Джу Син е роден през 1996г. Завършва Китайската академия за изкуства с Департамент „Кино и телевизия“. Режисьорът е 21-годишен студент, когато заснема игралния си дебют „Изчезващи дни“. Стартът му е с късометражен  проект.
През 2017г. „Изчезващи дни“ е включен в листата с препоръки на най-новите режисьори, което му дава тласък да върви напред.
В интервюта по повод продукцията, режисьорът казва, че бюджетът на този филм е безумно нисък (един от най-евтините филми, състезавали се в секция „Форум“ на Берлинале). Родителите му дават 20 000 юана, които се добавят към собствените му спестявания. Общата сметка възлиза на около 30 000 юана ($2500).
„Изчезващи дни“ е заснет в родния град на режисьора, Ханджоу. Филмът показва детската гледна точка за света наоколо. Въображението на малкия човек носи носталгия, спомени и чудеса. Множество истории, които авторът е слушал като малък, оживяват на екрана. Градът е показан като спомен и реалност. Филмът представя съмненията на режисьора по отношение на бъдещото развитие на Ханджоу. Усещането му за загуба на естествените пространства в големите градове и създаването на изкуствена среда, която убива старото им очарование. За щастие, въображението и паметта могат да създават чудеса и да преобразяват всяка история.
Снимките са правени само няколко дни през август 2016г. Работата е денонощна и много интензивна. След това настъпва едногодишно затишие. Режисьорът иска да обмисли сериозно засненото. Накрая отново презаснема всичко за 3 дни.
Възможно е, гледайки този филм, да почувствате прилика с нещата на тайландския творец Апичатпонг Вирасетакул. Джу Син признава, че е страстен почитател на големия режисьор. В желанието си да изрази своето преклонение към творчеството му, пост-продукцията е възложена на тайландската компания White Light, с която работи и Апичатпонг (звуковият дизайн също е дело на негови хора от компанията Kantana). Тя се съгласяват да помогне на преференциални цени.
Актьорският състав е подбран от дебютанти. Главната актриса е ученичка на майката на Джу Син, а нейната майка във филма е близка приятелка. Лелята е майка на един от продуцентите. Режисьорът се радва, че въпреки ограниченията в бюджета, независимото кино днес е свободно да се изрази.
Какво е следващото предизвикателство за Джу Син? Вероятно съспенс или биографичен филм.
„Изчезващи дни“ дебютира на кинофестивала в Пусан през 2018г. Следва участие в Маракеш. 2019г. го отнася на „Берлинале“, където е прожектиран в секция „Форум“. По времето, когато е включена в конкурсната програма на София филм фест, лентата се състезава и за наградата Young Cinema Award на кинофестивала в Хонконг.
Благодарности на продуцента Йентао Ся (Янтао Ксия, преведено от СФФ), който присъства на премиерата в София и даде интервю за “Friday chopsticks”, със съдействието на организаторите от София филм фест.
                                                                                                        Автор: Мария Симеонова

Comments

“Джебчии"

26/3/2019

Comments

 
Picture
                                                      “Джебчии"
                 За изоставените хора и красотата – изгубена и намерена


Семейството е във фокуса на голяма част от филмите, създадени от Корееда. С миналогодишното заглавие, спечелило „Златна палма“ на кинофестивала в Кан, авторът се връща към социалната проблематика. „Джебчии“ напомня на друг познат шедьовър - „Никой не знае“, само че, за разлика от предходната лента, тази далеч не е толкова тежка и песимистична, макар и достатъчно реалистична. „Джебчии“ е топла и красива история за връзките между хората. Благороден, деликатен и чувствителен, филмът е още за майчинството, семейството и обществото.
Наричат Хирокадзу Корееда „Майстор“ и често го сравняват с друг изтъкнат японски режисьор – Ясуджиро Озу (известен специалист в областта на семейното кино). Макар че съвременният творец много скромно и съвсем ясно се опитва да се разграничи от своя предшественик, факт е че Корееда печели симпатиите на публика и критика именно със своите емоционални семейни истории.
„Джебчии“ ни запознава със съвременно японско семейство, което се препитава, благодарение на кражби в хранителни магазини. Фамилия Шибата се състои от баба (Кирин Кики), баща (Лили Франки), майка (Андо Сакура) и две деца – по-голямата Аки и малкият Шота (в ролите Маю Мацуока и Джо Кайри). Всички те изглеждат задружни и грижовни и създават впечатление за истинско семейство, до мига, в който зрителите разбират, че всъщност членовете му нямат кръвна връзка помежду си.
Защо тогава живеят заедно? Какво ги свързва? Къде са истинските родители на децата? И най-важното: защо изглеждат като семейство, макар реално да не са такова? 
С появата на нов персонаж, сюжетът бързо оставя на заден план първоначалните въпроси. В една студена зимна вечер, семейството открива и приютява малката Юри (Мио Сасаки). Тя има родители, които не се грижат за нея и не я обичат. В уюта, създаден от новото семейство, детето открива цял нов свят. До момента, в който нещата не се преобръщат изцяло...
„Джебчии“ интелигентно изследва семейството и странните взаимоотношения в него на фона на променящата се природа (природата е връзката с друг филм на режисьора - „Моята малка сестра“, 2014). 
Заглавието повдига множество универсални въпроси. Кръвните връзки най-важното ли са за човека? Те ли определят отношенията и чувствата ни? Как хората могат да открият комфорт и в най-лошите икономически условия? Материално бедният ли е духовно богат? Кражбата лошо нещо ли е?
Очарователен и сърцераздирателен, този филм ще открадне сърцата ви. Той е поредното доказателство за таланта на Майстор Корееда. Тук всяка сцена е важна и докосва дълбоко най-тънките човешки струни. Образът на актрисата Андо Сакура в една от последните сцени остава ключов. Никога не съм си представяла, че тази жена може да ме разплаче. Тя е толкова стабилна и силна като присъствие, но в съвсем друг аспект. Факт е, че в „Джебчии“ постига това, без никакъв проблем. Играе ролята на най-добрата и загрижена майка, показваща неподозирана толпина и нежност на екрана. Макар да не го разкриват в думи, тези хора се оказват истинска семейство. Те вярват, че любовта е най-важната за отглеждането на децата. Въпреки обратите, на финала тя остава. Последният кадър е достатъчно красноречив в това отношение. Благодарение на него съм сигурна, че някъде напред в бъдещето, всички отново ще се съберат в онази малка къща. Сцена създава усещане за незавършеност, но всъщност е много показателна за чувствата и надеждите на всички герои.
Филмът е почит към паметта на Кирин Кики, която си отиде от нашия свят през есента на 2018г. Тя е актриса с неподражаеми умения и безспорен талант. Специална! Участието й в много от продукциите на Корееда е важно и ценно. Появата й тук не прави изключение. Омагьосваща е на екрана, макар и изтощена (снимките са правени през четирите сезона и затова изглежда сякаш се е състарила за отрицателно време). Остави ни ценно наследство. Поклон!
На пресконференцията в Кан, Кики-сан сподели, че не знае, защо е избрана за ролята на бабата. Истината е, че Корееда винаги й е имал доверие. Без нея не би успял да изрази реалната топлина и красота в отношенията между хората. Когато снимат сцената край морето, Кики съвсем спонтанно добавя 2 реплики, които не били включени в оригиналния сценарий. Тя поглежда към Андо Сакура и казва: „О! Колко си красива!“ Когато семейството скача сред вълните, бабата седи сама на плажа и прошепва: „Благодаря за всичко!“ Тези думи не са съществували в първоначалния сценарий, но придават смисъл и значение на въпросните сцени. Превръщат се в ключови фрази.
Възрастните изпълнители наистина се справят отлично, но какво да кажем за децата? За пореден път са подбрани прекрасно. Джо има същите големи очи като Юя Ягира (той все още си остава най-младият носител на наградата за мъжка роля в Кан!). Режисьорът притежава невероятен усет за избор на детските артисти. Показва, че може да работи отлично с младите като ги кара да разцъфнат на екрана и покажан най-доброто, на което са способни. Режисьорът им дава свобода да изразят себе си. В Япония децата често играят във филми и това им помага да бъдат спокойни и естествени. Още по-лесно е, когато цари магическа атмосфера. Всички артисти споделят, че е удоволствие да се работи с Корееда. Той е толкова спокоен. Разбира се с артистите, без думи.
Музиката е още един важен компонент за силното въздействие на творбата. Тя е дело на регендарния рок музикант Харуоми Хари Хосоно от Yellow Magic Orchestra (“Mezon de Himiko”, “Norvegian Wood”).

Гледайте! Филмът е бавен, съзерцателен, но много корееедовски, събиращ негови характерни елементи като интервюиране и недоизказаност.
Какво провокира журито на кинофестивала в Кан, за да връчи най-голямото отличие на „Джебчии“? След 6 участия на големия форум, седмата творба на Корееда (заснета, благодарение на 6 годишни усилия) най-сетне се окичва със Златна палма.
Кейт Бланшет, която тогава оглавява журито, споделя че всички са се влюбили във филма. Тъжен, топъл, забавен, прекрасен! Избрали са именно него, понеже той съчетава най-осезаемо качествата на голямото, стойностно кино.  

"Джебчии" е част от програмата на София филм фест 2019!!!
Оставащи прожекции:
31.03.2019
ДОМ НА КИНОТО - 16.15 часа
28.03.2019
ОКИ ДОМ НА КУЛТУРАТА „ИСКЪР“ - 19.00 часа

                                                                                                         Автор: Мария Симеонова

Comments

„Снимка с Юки“

20/3/2019

Comments

 
Picture
                                                  „Снимка с Юки“
        Първата копродукия между България и Япония е нагледен пример за успешно                                                                          сътрудничество!
Щрак! Усмихнато детско лице. Щрак! Неземно красива природна картина. Щрак! Празничен момент от живота. Щрак...
Виждалили ли сте снимки, направени с „Полароид“? Това е необикновен фотоапарат. Той улавя и отпечатва спомените на хората за един миг. Оставя ги такива, каквито са били – тъжни, щастливи, реални.
Фотоапаратът се оказва в центъра на действието на най-новия български филм, създаден в сътрудничество с Япония - „Снимка с Юки“. Българското кино спешно се нуждаеше от подобен проект, който да обърне сюжета на филмите не навън - към експресивното и агресивното, а навътре - към духовното и ценното.
Георги (Рушен Видинлиев) и Юки (Кики Сугино) са съпрузи, които отчаяно се опитват да имат дете. Срещнали са се на запад и са пристигнали в България за серия от ин витро процедури, които да им помогнат в тази посока. За да избягат от стреса на големия град, двамата се отправят в провинцията, където остават в къщата на бабата и дядото на Георги. Тя е необитаема, разположена в село, чиито жители са единствено старци и цигани.
Георги и Юки запечатват всеки свой спомен с фотоапарат „Полароид“. Много бързо моментните снимки се превръщат в атракция сред селяните, но стават и причина за нелеп инцидент с неочакван край. Това води до промяна в отношенията между съпрузите и жителите на местността.
Играта на артистите е изключително силна. Малко съвременни български филми могат да се похвалят с толкова убедително актьорско присъствие на екрана. Изпълнителите (дори непрофесионалисти като бившият боксьор Серафим Тодоров) правят пълнокръвни и запомнящи се образи, оставащи дълбоко в съзнанието на гледащия.
„Снимка с Юки“ е дълбоко хуманен филм, който засяга важни теми, актуални за съвремието ни (особено тези за човешките взаимоотношения и насилието в семейството). Много фино, нежно и красиво.
Въпреки романтичната представа за нещата, която не всеки в нашия свят може да оцени като възможна в реалността, все пак ми се иска да вярвам, че подобна проекция (макар и малко вероятна) е по-скоро възможна, защото, както самите създатели споменаха на пресконференцията – всички сме хора и се надяваме да останем такива докрай. Историята обръща внимание на човешкото и духовното, което е най-важно за нас самите. Не съм срещала по-духовен български филм, от времето на „Писмо до Америка“ насам.
Вероятно тук от съществено значие е другият поглед и показването на последствията от човешките действия. Наличието японска нишка, особено в лицето на актрисата Кики Сугино, омекотява нещата и придава особено приятен оттенък на историята. Без нея филмът нямаше да изглежда по този начин. С помощта на Кики, лентата работи дъблоко в духовен план, особено що се отнася до посланията и общочовешките въпроси, които задава, съврзани с вината, изкуплението и моралните поуки.
Интересно е, как персонажите са представени в двете крайности. Мъжът изглежда по-слаб и страхлив, а жената се оказва силната и дейната. Нейната героиня вижда нещата от съвсем различен ъгъл. Тя иска те да се променят и работи усилено за тази промяна. Това е идеята на източната философия, според която човек трябда да се пречисти (физически и духовно), за да продължи напред. Благодарение на нейното смело решение да остане честна и откровена със себе си и хората, животът й в края на филма наистина започва да се променя.
Филмът остава с отворен финал, но не ни навява негативни мисли, а точно обратното. Носи позитивизъм и надежда, че на хората могат да се случват и хубави неща, когато те сами ги поискат и се борят за тях.
„Снимка с Юки“ е продължение на
романа „На изток от запада“ на писателя Мирослав Пенков. Създателите го определят като „измислица след историята“, която се превръща в творение, понеже точно това е трябвало да се случи.
Реализацията на проекта отнема цели 6 години. Бюджетът му е 1 000 000 лв.
Локацията на снимките включва Български Извор, както и махала „Пауново“ край Вакарел. Изключително живописни са природните картини в лентата. Пещерата „Очилатата дупка“, разположена сред скалите до село Ъглен е древен мистичен център, за който се счита, че притежава мощна енергийна сила.
Красота и естетически поглед лъхат от кадрите на филма. Операторът, който твори всичко това, е от немски произход и се нарича Торстен Липсток.
 
Филмът получи Наградата на зрителите на София филм фест 2019! Създателите се надяват лентата да бъде показана и на други фестивали (в Сърбия и Гърция например). Актьорът Димитър Маринов, който се изявява с кратка, но запомняща се роля, обеща да направи премиера в Лос Анджелис.
Благодарности нарежисьора Лъчезар Аврамов за интервюто, което даде за Friday chopsticks!
„Снимка с Юки“ тръгва по кината в България от 5 април! Не го пропускайте!
 
 
Коя е Кики Сугино?
Кики Сугино е родена на 12 март 1984г. в Хирошима, в корейско семейство. Изучава икономика в университета Кейо и пътува до Южна Корея като студентка. Тогава се появява първият й филм - „Един блестящ ден”. През 2010 г. работи с японския режисьор Коджи Фукада като продуцира комедийната му лента Hospitalité. Заглавието печели награда на Токийския кинофестивал и е показано на близо 100 международни форума.
Сугино прави режисьорския си дебют през 2014 г. с комедийния филм "Kyoto Elegy", заснет за единадесет дни. Премиерата му е по време на Международния филмов фестивал в Токио. Две години по-късно режисира "Снежната жена" - преразказ на японската фолклорна приказка за Юки-онна.
През 2014г. режисира филма „Yokudō“. С него печели награди на Tallinn Black Nights Film Festival и Hong Kong Asian Film Festival.
 
Филмография:
Режисьор

2016   Snow Woman
2014   Yokudō         
2014   Short Plays  
2014   Kyoto Elegy
 
Актриса
21st Century Girl (2019)
A Picture with Yuki (2019)
Snow Woman | Yuki-onna (2017)
Kyoto Elegy | Manga Niku to Boku (2016) - Satomi
Gunjyou Iro no, Toori Michi (2015) - Yuika Kurata
Chigasaki Story | Sanpaku Yokka Goji no Hitomi (2015) - Maki
Kinki (2014) - Sala Asai
Taksu | Yokudo (2014) - Kumi
Au revoir l' ete | Hotori no Sakuko (2014) - Tatsuko
Odayaka | Odayaka na Nichijo (2012) - Saeko
Wildlife | Kalayaan (2012) - mermaid 2
Two Rabbits in Osaka | Osakawa Dumari Tokki (2011)
Hospitalite | Kantai (2011) - Natsuki
Magic and Loss | Hyanggiui Sangsil (2010)
Clearness | Kurianesu (2007)
Time | Sigan (2006) - waitress in cafe
One Shining Day | Nunbushin haru (2006)

Продуцент
Kyoto Elegy | Manga Niku to Boku (2016)
Chigasaki Story | Sanpaku Yokka Goji no Hitomi (2015)
Taksu | Yokudo (2014)
Au revoir l' ete | Hotori no Sakuko (2014)
Odayaka | Odayaka na Nichijo (2012)
Wildlife | Kalayaan (2012)
Two Rabbits in Osaka | Osakawa Dumari Tokki (2011)
Hospitalite | Kantai (2011)
Magic and Loss | Hyanggiui Sangsil (2010)
 
Награди:
Best New Actress(Hospitalite) - 2012 (7th) Osaka Cinema Festival - March 4, 2012
 
Автор: Мария Симеонова
​
 
Comments
<<Назад

    Архив

    December 2019
    April 2019
    March 2019
    November 2018
    July 2018
    June 2018
    May 2018
    April 2018
    March 2018
    February 2018
    January 2018
    December 2017
    October 2017
    June 2017
    May 2017
    March 2017
    February 2017
    January 2017
    November 2016
    October 2016
    June 2016
    April 2016
    February 2016
    December 2015
    November 2015
    July 2015
    May 2015
    March 2015
    December 2014
    July 2014
    June 2014
    April 2014
    March 2014
    February 2014
    December 2013
    September 2013
    August 2013
    July 2013
    June 2013
    April 2013

    Категории

    All
    Бутанско кино
    Индонезийско кино
    Китайско кино
    Корейско кино
    Тайванско кино
    Японско кино

Powered by Create your own unique website with customizable templates.
​