Многоликата истина
Тя (в ролята Катрин Деньов) е филмова икона, която чака с нетърпение излизането на собствените си мемоари. Успоредно с това й предстои заснемане на нов филм, озаглавен „Спомените на моята майка“. За добро или зло, дъщеря й (Жулиет Бинош) пристига със семейството си от Ню Йорк и „забавлението“ започва. Майка и дъщеря се изправят пред собствените демони - в реалния живот и в киното, а най-големият им враг се оказва паметта.
Измамна ли е паметта?
Природата й действително е такава. Лъжите могат да се окажат истини, а истината да остане отвъд думите – скрита и непонятна.
Паметта и спомените са тема, позната отдавна на големия японски творец Хирокадзу Корееда. Разглежда я още във втория си филм – „След живота“ (1998). 21 години по-късно отново се обръща към нея, благодарение на първата си продукция, заснета извън Япония. Лентата имаше премиера в края на август тази година, когато откри кинофестивала във Венеция и беше включена в официалния конкурс.
Спомените ни приковават към света, но понякога могат сериозно да затруднят пътя ни през земния живот. Спомените са нещо променливо и недокрай обяснимо. Невероятно, но факт! Едни и същи събития могат да носят различни спомени за всеки от нас.
Героинята на Жулиет Бинош е израснала със спомена, че има властна и безмилостна майка и всичко, което се случва между двете, се процежда през този важен спомен. Но... Дали ако нещо е запечатано в паметта ни по един начин, няма да се промени, когато научим допълнителна информация за същото събитие?
Отношенията между главните героини е ядрото на филма. Към него добавяме трети персонаж, който не е реален, а прилича повече на привидение. Той също е спомен – далечен и блед, но въпреки това, оставил осезаемо присъствиев живота на двете жени.
„Истината“ (харесвам френското заглавие, което звучи далеч по-поетично) е проницателен поглед върху живота на модерното семейство. За разлика от повечето си японски творби, в този случай режисьорът не надниква в света на обикновено семейство, а отваря вратите в дома на прочута и богата актриса. Самата нея зрителят вижда в пълен блясък – с всичките й навици, прищевки и капризи.
Според някои, „Истината“ е огледален образ на предходния проект на режисьора, „Джебчии“. Там ставаше дума на хора от най-нисшите слоеве на обществото, а тук – тъкмо обратното. Картината, представена в лентата, е ярка, с прекрасни жълто-зелени кадри от есенен Париж. Ако в миналогодишната продукция проследихме четирите сезона, тук камерата се съсредоточава върху есента. Изборът вероятно е свързан с чувствата на героите и спомените им.
Аз самата почувствах „Истината“ като много Кореедевски филм, макар и незаснет в Япония. Топъл, тих и на моменти забавен портрет на едно семейство. Оказва се, че посланията, кото творецът влага в своите източни творби, се оказват приложими и на западна почва. Може би поради тази причина се е получило толкова приятно, и докосващо произведение. Тук няма да видите дълбоки драми и експресивни кадри, но това съвсем не означава че ще останете равнодушни към проблемите на пресонажите и няма да се замислите върху някои неща след финалните надписи. Филмът е дълбоко чувствителен, емоционален, интелигентен, с фин хумор (подобен можем да усетим в „Чудо“ и „Хана“ на Корееда) и изискан диалог.
Корееда отново прави това, което умее най-добре – наблюдава човешкото поведение и оставя на зрителя да си състави мнение за героите и действията им.
В допълнение – майсторът отново се изявява като откривател на талантливи деца за киното. Малкото момиченце, което играе внучка на главната героиня, е истински ангел на екрана. Естествено и неподправено, то влиза в живота на баба си с искрена усмивка, удивление от мястото, на което попада и любопитство към най-стария член на семейство – чудната омагьосана костенурка Пиер.
И още нещо ме изненада, докато гледах. Наличието на научна фантастика в допълнителен пласт на сюжета навяваше спомени за Тарковски и един позабравен японски филм, сниман преди 10г. по сценарий на Вим Вендерс – „Клонингът се завръща у дома“. Много се надявам японските режисьори да се обръщат по-често към тази тематика във филмите си! Могат да сътворят чудеса от нея.
За финал мога да споделя, че напуснах прожекцията с усмивка и спокойствие. Хирокадзу Корееда и в този случай демонстрира умението си на талантлив и убедителен разказвач. „Истината“ може да не дава категорични и ясни отговори на абсолютно всички въпроси, но това не е целта на историята. В съвременния свят, където ценностите непрестанно се променят и изкривяват, най-честният и истински раказ е този, който не дава готови отговори, а ни кара да се замислим и сами да ги открием.
Автор: Мария Симеонова
Тя (в ролята Катрин Деньов) е филмова икона, която чака с нетърпение излизането на собствените си мемоари. Успоредно с това й предстои заснемане на нов филм, озаглавен „Спомените на моята майка“. За добро или зло, дъщеря й (Жулиет Бинош) пристига със семейството си от Ню Йорк и „забавлението“ започва. Майка и дъщеря се изправят пред собствените демони - в реалния живот и в киното, а най-големият им враг се оказва паметта.
Измамна ли е паметта?
Природата й действително е такава. Лъжите могат да се окажат истини, а истината да остане отвъд думите – скрита и непонятна.
Паметта и спомените са тема, позната отдавна на големия японски творец Хирокадзу Корееда. Разглежда я още във втория си филм – „След живота“ (1998). 21 години по-късно отново се обръща към нея, благодарение на първата си продукция, заснета извън Япония. Лентата имаше премиера в края на август тази година, когато откри кинофестивала във Венеция и беше включена в официалния конкурс.
Спомените ни приковават към света, но понякога могат сериозно да затруднят пътя ни през земния живот. Спомените са нещо променливо и недокрай обяснимо. Невероятно, но факт! Едни и същи събития могат да носят различни спомени за всеки от нас.
Героинята на Жулиет Бинош е израснала със спомена, че има властна и безмилостна майка и всичко, което се случва между двете, се процежда през този важен спомен. Но... Дали ако нещо е запечатано в паметта ни по един начин, няма да се промени, когато научим допълнителна информация за същото събитие?
Отношенията между главните героини е ядрото на филма. Към него добавяме трети персонаж, който не е реален, а прилича повече на привидение. Той също е спомен – далечен и блед, но въпреки това, оставил осезаемо присъствиев живота на двете жени.
„Истината“ (харесвам френското заглавие, което звучи далеч по-поетично) е проницателен поглед върху живота на модерното семейство. За разлика от повечето си японски творби, в този случай режисьорът не надниква в света на обикновено семейство, а отваря вратите в дома на прочута и богата актриса. Самата нея зрителят вижда в пълен блясък – с всичките й навици, прищевки и капризи.
Според някои, „Истината“ е огледален образ на предходния проект на режисьора, „Джебчии“. Там ставаше дума на хора от най-нисшите слоеве на обществото, а тук – тъкмо обратното. Картината, представена в лентата, е ярка, с прекрасни жълто-зелени кадри от есенен Париж. Ако в миналогодишната продукция проследихме четирите сезона, тук камерата се съсредоточава върху есента. Изборът вероятно е свързан с чувствата на героите и спомените им.
Аз самата почувствах „Истината“ като много Кореедевски филм, макар и незаснет в Япония. Топъл, тих и на моменти забавен портрет на едно семейство. Оказва се, че посланията, кото творецът влага в своите източни творби, се оказват приложими и на западна почва. Може би поради тази причина се е получило толкова приятно, и докосващо произведение. Тук няма да видите дълбоки драми и експресивни кадри, но това съвсем не означава че ще останете равнодушни към проблемите на пресонажите и няма да се замислите върху някои неща след финалните надписи. Филмът е дълбоко чувствителен, емоционален, интелигентен, с фин хумор (подобен можем да усетим в „Чудо“ и „Хана“ на Корееда) и изискан диалог.
Корееда отново прави това, което умее най-добре – наблюдава човешкото поведение и оставя на зрителя да си състави мнение за героите и действията им.
В допълнение – майсторът отново се изявява като откривател на талантливи деца за киното. Малкото момиченце, което играе внучка на главната героиня, е истински ангел на екрана. Естествено и неподправено, то влиза в живота на баба си с искрена усмивка, удивление от мястото, на което попада и любопитство към най-стария член на семейство – чудната омагьосана костенурка Пиер.
И още нещо ме изненада, докато гледах. Наличието на научна фантастика в допълнителен пласт на сюжета навяваше спомени за Тарковски и един позабравен японски филм, сниман преди 10г. по сценарий на Вим Вендерс – „Клонингът се завръща у дома“. Много се надявам японските режисьори да се обръщат по-често към тази тематика във филмите си! Могат да сътворят чудеса от нея.
За финал мога да споделя, че напуснах прожекцията с усмивка и спокойствие. Хирокадзу Корееда и в този случай демонстрира умението си на талантлив и убедителен разказвач. „Истината“ може да не дава категорични и ясни отговори на абсолютно всички въпроси, но това не е целта на историята. В съвременния свят, където ценностите непрестанно се променят и изкривяват, най-честният и истински раказ е този, който не дава готови отговори, а ни кара да се замислим и сами да ги открием.
Автор: Мария Симеонова
