Унищожение или самоунищожение? Тайра (Юя) и по-малкият му брат Шота (Мураками) живеят в малко пристанище, разположено на о. Шикоку.
Тайра е невъзмутимо спокоен младеж с унищожителни наклонности. Той винаги се замесва в зловещи улични битки, с което оставя околните в пълен потрес. Един ден момчето решава да се измъкне от предградията, за да отиде в големия град, където започва да се скита безцелно и да провокира конфликти със случайни минувачи. Новото място напълно задоволява животинските му инстинкти. Патологичната зависимост от насилието не остава скрита за околните и особено привлича ученикът Юя (Суда). Двамата започват зловеща игра, оставяйки след себе си кръв и масово объркване. Агресията се разпространява като зараза по улиците. Провокациите дебнат на всяка крачка. Ураганната им сила повлича героите в порочен кръг, от който няма спасение.
Цялото действие се развива на фона на безспирните усилия на Шота да открие по-големия си брат. Режисьорът Тецуя Марико рисува съвременната младеж като тайфун, който помита всичко по пътя си, без страх и угризения на съвестта. Какво остава за другите? Шок и ужас от видяното. Реакциите отиват в мрежата, но най-чудовищното е, че никой сякаш не може да спре насилието и да въдвори ред от създадения хаос.
Въпреки че филмът е безсюжетен, грозен, мрачен, безнадежден и пълен с насилие, изпълненията на артистите и заснемането са двете най-ярко отличаващи се характеристики на лентата. Именно заради тях заглавието получи признание от няколко фестивала, както и награди за главна мъжка роля на Юя. Той е толкова убедителен, че публиката с право може да го възпреме като едно цяло с образа на Тайра. Той е Тайра. От главата до петите. Много ярък, запомнящ се. Идеята, която е заложена тук,представя извадка на съвременната младеж, която не е никак лицеприятна. Но най-страшното в този случай е, че главният герой дори не е показан като човек. Той изобщо не умее да комуникира с околните. У него няма емоции. В душата му цари екзистенциална пустота. Юя има само 2-3 реплики за цялото си екранно време. Всичко останало са звуци и нечленоразделни думи, които карат зрителя да се пита, къде е човешкото в героя? Той е непредсказуем, плашещ и смразяващо реалистичен.
Сценарият е слабото място в продукцията. Знам, че японците често загърбват сюжета и развиват историите си по съвсем различен начин, но тук има какво да се желае в това отношение. Вярно е и друго. В "Destruction Babies" има много насилие, обаче камерата не показва всичко на 100%. Оставя поле за развитие на въображението под формата на ефективни внушения. Някои подробности съвсем уместно са обвити в сянка. Със сигурност има по-шокиращи филми, въпреки че критиката вече определи този като "Най-екстремните 108 минути в японската киноистория." Паралелният монтаж показва финалните кадри на фона на празникът за пълнолетието. Това за пореден път затвърждава основния рефрен на историята - насилието е навсякъде около нас. Сравняват "Destruction Babies"с "Портокал с часовников механизъм" на Кубрик и "Боен клуб" на Дейвид Финчър. Режисьорът ни кара да проумеем смисъла на насилието в обществото. Марико изразява тревогата си от съвременното му състояние. Затова е снимал лентата в тъмни, непривлекателни нюанси.
Музиката е в пълен синхрон с мрачната атмосфера. Тя е микс от шумове и тежко звучене. Напомня на по-ранните неща на Тойода (9 Souls). Завършващата песен е Обещание на Шуто Мукаи. Препоръчвам този филм само ако сте в настроение за подобно заглавие. Съветът ми е: никога не правете това, което ще видите на екрана.
Тайра е невъзмутимо спокоен младеж с унищожителни наклонности. Той винаги се замесва в зловещи улични битки, с което оставя околните в пълен потрес. Един ден момчето решава да се измъкне от предградията, за да отиде в големия град, където започва да се скита безцелно и да провокира конфликти със случайни минувачи. Новото място напълно задоволява животинските му инстинкти. Патологичната зависимост от насилието не остава скрита за околните и особено привлича ученикът Юя (Суда). Двамата започват зловеща игра, оставяйки след себе си кръв и масово объркване. Агресията се разпространява като зараза по улиците. Провокациите дебнат на всяка крачка. Ураганната им сила повлича героите в порочен кръг, от който няма спасение.
Цялото действие се развива на фона на безспирните усилия на Шота да открие по-големия си брат. Режисьорът Тецуя Марико рисува съвременната младеж като тайфун, който помита всичко по пътя си, без страх и угризения на съвестта. Какво остава за другите? Шок и ужас от видяното. Реакциите отиват в мрежата, но най-чудовищното е, че никой сякаш не може да спре насилието и да въдвори ред от създадения хаос.
Въпреки че филмът е безсюжетен, грозен, мрачен, безнадежден и пълен с насилие, изпълненията на артистите и заснемането са двете най-ярко отличаващи се характеристики на лентата. Именно заради тях заглавието получи признание от няколко фестивала, както и награди за главна мъжка роля на Юя. Той е толкова убедителен, че публиката с право може да го възпреме като едно цяло с образа на Тайра. Той е Тайра. От главата до петите. Много ярък, запомнящ се. Идеята, която е заложена тук,представя извадка на съвременната младеж, която не е никак лицеприятна. Но най-страшното в този случай е, че главният герой дори не е показан като човек. Той изобщо не умее да комуникира с околните. У него няма емоции. В душата му цари екзистенциална пустота. Юя има само 2-3 реплики за цялото си екранно време. Всичко останало са звуци и нечленоразделни думи, които карат зрителя да се пита, къде е човешкото в героя? Той е непредсказуем, плашещ и смразяващо реалистичен.
Сценарият е слабото място в продукцията. Знам, че японците често загърбват сюжета и развиват историите си по съвсем различен начин, но тук има какво да се желае в това отношение. Вярно е и друго. В "Destruction Babies" има много насилие, обаче камерата не показва всичко на 100%. Оставя поле за развитие на въображението под формата на ефективни внушения. Някои подробности съвсем уместно са обвити в сянка. Със сигурност има по-шокиращи филми, въпреки че критиката вече определи този като "Най-екстремните 108 минути в японската киноистория." Паралелният монтаж показва финалните кадри на фона на празникът за пълнолетието. Това за пореден път затвърждава основния рефрен на историята - насилието е навсякъде около нас. Сравняват "Destruction Babies"с "Портокал с часовников механизъм" на Кубрик и "Боен клуб" на Дейвид Финчър. Режисьорът ни кара да проумеем смисъла на насилието в обществото. Марико изразява тревогата си от съвременното му състояние. Затова е снимал лентата в тъмни, непривлекателни нюанси.
Музиката е в пълен синхрон с мрачната атмосфера. Тя е микс от шумове и тежко звучене. Напомня на по-ранните неща на Тойода (9 Souls). Завършващата песен е Обещание на Шуто Мукаи. Препоръчвам този филм само ако сте в настроение за подобно заглавие. Съветът ми е: никога не правете това, което ще видите на екрана.
