Оцеляващо семейство е един от топ филмите в Япония за 2017. Откриваща лента на големи кинофестивали. Семейна комедия с елементи на научна фантастика, режисирана от Шинобу Ягучи , когото добре познаваме от преведения на български филм „Горска служба“. Оцеляващо семейство също може да се похвали с превод на роден език.
Идеята на лентата е предадена чрез семейство и перипетиите му, след внезапно сриване на електричеството. Мегаполис като Токио не може да съществува, без наличието на ток, затова жителите му един по един напускат града с надеждата да открият алтернатива за продължаване на живота. Тук се появяват главните герои в историята – семейство Сузуки. Членовете му решават да тръгнат на юг и да достигнат с велосипеди далечно село, в което живее старият им дядо. Задачата се оказва трудна и непосилна на моменти, но пътуването, което четиримата предприемат, им помага да се превърнат в истинско семейство и да си спомнят изгубените семейни ценности. Главните роли са поверени на Фумио Кихоната, Ери Фукацу, Юки Изумисава и Аои Уакана.
Безспорно, това е много интересен и дори необходим експеримент в съвременните условия, в които живеем. Филм за бедствие, но не природно. Един по-различен поглед върху темата, който е далеч по-добър от съответните американски блокбастъри в жанра.
 Според мен, Шинобу Ягучи прави последните си филми с една определена цел (тя е видна и от предходния му проект - Wood job) - да насочи вниманието ни към природата и селата. Подканя ни да се върнем към стария, простичък живот.
В Япония има доста програми за развиване на селските райони и привличане на хора от градовете там. Без съмнение, това е изключително удачен и приятен начин да направят тези места по-привлекателни за човека. Много важни и наболели проблеми се разискват в този филм, които не бива да остават игнорирани. Светът се превърна в глобален мегаполис, който обаче не е самодостатъчен. Оказва се, че едно обикновено изключване на електричеството за по-дълго време, ни прави безпомощни и слаби. Колко от нас могат да оцелееят в подобна ситуация? И за колко време? Дни, месеци, години?
Съвременният човек може да успее, само ако се приспособи към новите условия, което в момента изглежда прекалено трудно. Единственото спасение са селските райони, където всичко е чисто, обикновено и синхронизирано с природата. Вижда се, че дори за японците, които по принцип поддържат вързките си с природата, адаптацията е почти непосилна. Особено за тези, които са родени и израснали в градове като Токио.  Типично в японски стил, това е един филм-пътуване, който води героите през лабиринт от непредвидими събития (изненадващи и опасни, весели и тъжни) и прекрасни срещи с необикновени хора. Пътят им помага да се учат и променят и в края на краищата, да излязат от цялата ситуация преродени. Това е тест, който хората получават от живота, за да се научат да живеят истински.
Прави впечатление началото и краят на лентата - те са почти еднакви. Всичко завършва така, както е започнало, само че с една съвсем тънка, едва доловима подробност, която обаче е извънредно важна. В началото тези четирима души почти не приличат на истининско семейство, но накрая се превръщат в такова. Всъщност, основният фокус на Ягучи е  семейството. Кризата, в която е попаднало днес и начините за излукуване.
Ооще важни теми са засегнати тук. Всички те изглежда реалистично докоснати от режисьора. За отчуждението между родители и деца, за ценностите, които би трябвало да развива семейството, за неговото оцеляване (физическо и духовно). За вещите и парите. Как непотребните, скъпи, материални боклуци съвсем изгубват своята стойност, в моменти в който оцеляването на човека е заложено на карта. Хубаво ли е да сме зависими от съвременните удобства, когато един апокалиптичен сценарий може да ни лиши от тях за отрицателно време?
Какво се оказва важно?
Връщането на днешния човек към старите му навици. Забравените начини за разменна търговия отново стават актуални. Парите нямат стойност. Губят силата си. В такива моменти единствената размяна се прави с хранителни продукти. Храна за храна. Макар в лентата да има някои резки промени, които на места учудват и изглеждат странно, тези важни послания, които се набиват на очи, се оказват изключително силни.
Документирането на цялата Одисея на героите е дело на ръчната фотография на оператора Такахито Касай.
Щипка драма, доза хумор и едно голямо приключение с неизменни поуки за всеки. Идейната комедия на места навява тъга, на други усмивка. Това е една непредвидима човешка история, която забавлява и поучава до последния кадър.
​
Автор: Мария Симеонова

Todome no Kiss (Kiss that kills)
Представям ви заглавието, което предизвика голям интерес у феновете на японските дорами извън Япония през зимата на 2018г. 
Преводът на името варира от Смъртоносна целувка до Целувката, която убива. Въпреки наличието на целувки и романтичните препратки в името, тази дорама е много повече. Тя е забележителен микс от всякакви жанрове и елементи, които създават интересен пъзел с множество любопитни персонажи и неразгадаеми мистерии. Крими, комедия, романс, драма, мистика и дори научна фантастика – всичко можете да откриете в тази история.
Факт е, че лентата не успя да мине 10%-та бариера по гледаемост в Япония, но за сметка на това, се оказа, че тя е една от малкото японски продукции, които бяха преведени моментално, и на руски, и на английски, което е показателно за успеха сред западните фенове. Причините за това са комплексни. Разбира се, основната е участието на Кенто Ямазаки – настоящият ромком принц на Япония, но тук има и нещо друго, което според мен е много важно – динамично развиващата се история, която не ни оставя да скучаем дори за секунда. Постоянно променящият се сюжет, който държи в напрежение на моменти, в други трогва до сълзи, а в трети разсмива от сърце.
За какво всъщност става дума. 10-серийната продукция на телевизия NTV впечатли още с провокативния постер, разкрит преди самия старт, в началото на януари. Комбинацията от силен актьорски състав, в който влизат все млади, обещаващи таланти, е удивителна. До Кенто ще видите синът на актьора Сони Чиба – Маккеню, който преди няколко години се завърна в страната от Америка, за да върви по стъпките на баща си. Добавям имената на превърналият се в най-добър японски яктьор за 2017г. Масаки Суда, както и тези на Сано Хаято и Джун Шисон, за да е пълна икеменската бройка. Женските роли са поверени на изключително красивата Юко Араки и на талантливата Муги Кадоваки. Муги е повече филмова актриса, която рядко участва в дорами, но тук дори са й поверили главна роля – напълно основателно.
Ето и историята.
Доджима Оотаро е номер 1 в хост индустрията на Кабукичо. Популярността му е несъмнена, макар че подбудите му да поеме подобна професия са свързани единствено и само с пари. Оотаро има причина да преследва неотменно своята цел, поради инцидент, случил се в миналото, който разделя семейството му и го съсипва финансово. Парите и славата са хубаво нещо, стига да не се превърнат във фикс идея за човека. Точно в този момент, на Бъдни вечер, Оотаро има фатална среща с мистериозно момиче, което го целува и той умира. Смъртта му обаче не го отделя от нишката на живота, а събужда хоста 7 дни назад, за да му подскаже, че може да промени участта си. Следва неспирно пътуване във времето, което помага на главния герой да намества съдбите на хората, както на него му е угодно.
Всеки епизод надгражда предходния по отношение на мистерии, разкрития и развитие на действието, с множество обрати и перипети за героите. Високото темпо, което се налага от самото начало на поредицата, остава до финала.
За силата на дорамата помага и отлично подбраната музика. Завършващата песен е на самия Масаки Суда, който тук се изявява и като музикант. Най-интересното е, че във видеото към нея, освен Суда, участва и Кенто Ямазаки.
Толкова съм доволна от това заглавие, че няма как да пропусна представянето му.
Истинските послания в него са изключително силни и докосващи. Това личи особено ясно от финалния епизод, който макар да оставя вратичка за продължение, казва най-важното за живота и щастието.
Дорамата се превежда на български.
​

В рамките на Sofia Pride Film Fest намират място художествени и документални филми, късометражни и пълнометражни от всякакви държави. За моя радост втора поредна година (откакто аз лично ходя) и пълнометражно далекоизточно заглавие се промъква из графика на фестивала. Тази година това е пълнометражният документален филм "Общи приказки". На най-очевидно ниво лентата изобразява търсенето на отдавна изгубена (ако изобщо я е имало) връзка между майка и дъщеря. Чрез кадри от ежедневието на двете жени и половина (малката дъщеря на режисьорката) надникваме в животите им в Тайван. Търсенето се простира и до интервюта с роднини, както и с бивши приятелки на майката. Със серия от разговори, стари ленти от миналото на семейството, лични истории и мълчаливи кадри на Тайван постепенно навлизаме в света на майката Ану и цялото семейство.

Почти медитативно Ану ни води из миналото си. С много паузи, с прекъсвания и мълчание, но ние разбираме - това, което има да се казва, не е лесно. Не става изведнъж. От филма сякаш неусетно научаваме и за тайванското общество. Малки детайли тук и там. Знаете ли, че дъщерите просто не се споменават на надгробните плочи? Аз не знаех. А жените във филма го споменаха някак между другото, с абсолютна практичност на границата с непукизъм. Нравите, езикът на тялото, начинът на комуникация едновременно е коренно различен и абсолютно същият. Виждах в очите им да напират сълзи - и в моите напираха. Нечия ръка нервно потрепваше в мълчанието и усещах колко трудно е да споделиш и да се разкриеш след години тишина.

Красив филм. Не заради ефекти, пейзажи, монтаж. Емоционално красив. Както се казва - смях се, плаках, разбирах и не разбирах. Дълго после се чудех защо комуникацията на практика е толкова трудна - не само между дъщеря и майка или между хомосексуален и роднините му. Защо споделянето между човек и човек, без етикети, е често най-тежкото нещо?

Трейлърът на "Общи приказки", както и интервю с режисьорката може да намерите точно под това изречения, а ако са ви нужни още информация и връзки - очакват ви линкове в края на статията. Приятно гледане!

Facebook събитието за отминалата прожекция.
Facebook страница за филма "Общи приказки".
​"Общи приказки" на Berlinale 2017.
"Общи приказки" на Open City London Festival 2017.

"Пътешественици и магьосници" е специален филм по редица причини. От една страна е първият игрален филм, който е изцяло сниман на територията на Кралство Бутан. Един от първите е и в това да обрисува пред очите на зрителя будистко-хималайската перспектива на тази така непозната и мистериозна даже държава. Разположен високо в Хималаите, между гигантите Китай и Индия, Бутан често остава незабелязан не само във филмов аспект, а също и в политико-исторически.

Сюжетът се развива чрез похвата разказ в разказа - едновременно проследяваме пътешественика Дондъп и магьосника Таши, които имат почти идентична цел. Бягство. Привидно филмът се движи с доста бавно темпо, не е наситен с обрати и случки. Лично аз усетих това само по себе си като брилянтен похват - времето сякаш позабави ход заедно със спокойния високопланински живот и се хванах, че честичко се наслаждавам на красивите гористи пейзажи зад героите. Сказанието върви като притча с омайващи мистични елементи и поука накрая. И също като притча беше чисто удоволствие да бъде изпитано, независимо от посланието (което също си го биваше).

Визуално изпипан с елементи на традиционния бит и живот на Бутан. За един филм време неусетно научих повече за държавата, отколкото съм предполагала - традиционните облекла, музикални инструменти, будистки традиции, че дори отношението им към пушенето. В контраст на тези типично бутански елементи, главният  герой Дондъп влиза комично със своя касетофон, плакати на американски актриси и маратонки. В саундтрака чуваме както традиционна музика, така и западни рок парчета, което допълнително засилва комичния контраст.

Филмът е поставен жанрово в драма и приключенски, като често казано не бих казала, че му отиват. Звучат някак твърде пресилено, престорено за лекотата, с която върви "Пътешественици и магьосници". Докато се нижеха финалните надписи, си мислех как най-голямото приключение беше пътуването на героите не толкова към някаква физическа цел, а към самите себе си. Час и половина изтекоха абсолютно неусетно и ме оставиха с блажена усмивка, спокойни мисли и сърце. Също ентусиазирано пляскаща в 3 през нощта.

​Официалният език на Кралство Бутан е дзонгкха (китайско-тибетски език, използва тибетската азбука), на него също е и целият филм. Нека това не ви плаши, ухото свиква бързо с него (а и е доста приятен, често казано).