 Рейтинг 5/5 от мен | The Tokyo Night Sky is Always the Densest Shade of Blue (夜空はいつでも最高密度の青色だ) - 2017
В съвременен Токио царуват напразните обещания, отчаянието, изолацията. И в същият този Токио паралелно се крият надежда и доверие, може би дори любов. Мика работи като медицинска сестра и хостеса в бар, Шинджи е строителен работник. Всеки прави каквото може, за да оцелее. Но струва ли си? |
Изненадана бях да прочета крайно смесените отзиви за "Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" (поетично дълго имe, нали). Трудно ми беше да повярвам и че IMDB рейтингът му е само 6,7 и постоянно се подсещах за това в шок, докато го гледах. Истината е май, че просто не е леснохаресваем филм. Не ухажва зрителя, не се опитва да спечели публиката си, а е създаден с идеята, че вече има определен тип зрители, на които ще се хареса. Колкото - толкова.
В кредитите за сценарий ще видите името на Тахи Саихате и може би даже ще го разпознаете като съвременна поетеса от Япония. Тя не само участва в направата на филм, а самата лента е базирана на нейна стихосбирка с това заглавие. Гледали сме ленти по книги, анимета, приложения дори, но филм по поезия, признавам - не бях гледала. Тук се раждат и много от критиките към филма сред онлайн ревютата. Изтъквано бива, че сюжетът върви твърде хаотично и че диалозите не приличат изобщо на ежедневна реч, а на рецитал. Напълно съм съгласна, но предвид, че филмът дава плът именно на стихове, даже очаквах повече хаотичност. В стихосбирката емоцията съединява смислово отделните поеми, a не сюжета и същата тенденция (според мен) успешно вплита в кадрите си и тази японска лента.
В кредитите за сценарий ще видите името на Тахи Саихате и може би даже ще го разпознаете като съвременна поетеса от Япония. Тя не само участва в направата на филм, а самата лента е базирана на нейна стихосбирка с това заглавие. Гледали сме ленти по книги, анимета, приложения дори, но филм по поезия, признавам - не бях гледала. Тук се раждат и много от критиките към филма сред онлайн ревютата. Изтъквано бива, че сюжетът върви твърде хаотично и че диалозите не приличат изобщо на ежедневна реч, а на рецитал. Напълно съм съгласна, но предвид, че филмът дава плът именно на стихове, даже очаквах повече хаотичност. В стихосбирката емоцията съединява смислово отделните поеми, a не сюжета и същата тенденция (според мен) успешно вплита в кадрите си и тази японска лента.
Арт филм без никакво съмнение с изобилие от метафорични кадри, неясни вътрешни монолози-стихове и символика под път и над път. С циклично дублиращи се елементи, най-очевиден от които е цигарата. Запалена цигара, догаряща цигара, пепелник с цигари, кофа с цигари - опитах се да броя колко пъти се появи, но над 15 изоставих тази мисия. Май трябва да кажа, че това не е критика - всяка символно натоварена цигара си беше баш ама точно на мястото.
"Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" може да бъде абсолютно буквален филм за болните теми на съвременна Япония - земетресенията, самоубийствата, самотата, живот прекаран само в работа и всичко под покрива на всепоглъщащия Токио. Може да бъде и една огромна метафора с главен герой смъртта, който драматично се появява всеки път като цигара задими, и епизодична поддържаща роля за любовтта, повечето време скрита зад студени погледи. Абсолютно мой тип филм, заобожавах го от първите секунди.
"Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" може да бъде абсолютно буквален филм за болните теми на съвременна Япония - земетресенията, самоубийствата, самотата, живот прекаран само в работа и всичко под покрива на всепоглъщащия Токио. Може да бъде и една огромна метафора с главен герой смъртта, който драматично се появява всеки път като цигара задими, и епизодична поддържаща роля за любовтта, повечето време скрита зад студени погледи. Абсолютно мой тип филм, заобожавах го от първите секунди.
Със сигурност не става за разпускане, може би даже би натоварил много хора с морбидността си. Или темата за смъртта ще им се види твърде натрапчива (доста срещано оплакване сред ревютата също) без да видят, че във филма е натрапчива просто защото в Токио е натрапчива (както и в живота изобщо). За мен "Нощното небе над Токио е винаги най-наситеното синьо" беше точно обратното - свежа глътка надежда. Казах аз още в началото, че се преплитат антиподи.
Определено не е филм, който "всеки трябва да гледа", не, но ако горните описания не ви оставят с лош вкус в устата и имате нужда да преоткриете заедно с героите ежедневната надежда в малките неща - пуснете си го. Двамата - Мика и Шинджи, водят дълго време паралелни монолози за самотата, докато накрая успяват да ги слеят в един не-толкова-самотен диалог.
Определено не е филм, който "всеки трябва да гледа", не, но ако горните описания не ви оставят с лош вкус в устата и имате нужда да преоткриете заедно с героите ежедневната надежда в малките неща - пуснете си го. Двамата - Мика и Шинджи, водят дълго време паралелни монолози за самотата, докато накрая успяват да ги слеят в един не-толкова-самотен диалог.
И изведнъж едно "Добро утро!" е достатъчно.
"Благодаря за храната!" стига.
За да имаме надежда,
че ще се случи нещо
много, много добро.
"Благодаря за храната!" стига.
За да имаме надежда,
че ще се случи нещо
много, много добро.
П.С. Филмът адски ми напомни на песента Dead End in Tokyo. Като късометражна, по-енергична версия на лентата е някак.
Автор: Лилия Божинова
