Днешният избор на филм е свързан със семейството. Избрах да ви представя драмата Токийска соната от 2008г. Тя е дело на един от най-добрите съвременни японски режисьори - Кийоши Куросава. С 10 отличия от международни участия, включително Наградата на журито в секция Особен поглед в Кан, филмът с право може да се причисли към стойностните японски продукции от последното десетилетие.
Токийска соната е портрет на едно обикновено японско семейство, което се бори да оцелее в съвременния свят.
Бащата (Теруюки Кагава), е принуден да напусне работа, но няма смелостта да признае това пред близките си. Големият син Такаши (Ю Коянаги) рядко посещава дома си, тъй като учи в колеж и се интересува главно от военни дела; малкият син Кенджи (Кай Иноваки) решава тайно да взима уроци по пиано, без съгласието на родителите си; а майката Мегуми (Кьоко Коизуми), чиято роля е да поддържа семейната основа, не успява да открие в себе си воля да продължи това свое задължение и решава да предприеме приключенско пътуване в неизвестна посока.
Филмът обхваща съвременни теми като тези за отчуждението между деца и родители и социалните проблеми в обществото. В началото имаме едно средностатистическо семейство, което се радва на тих и спокоен живот. Но ето, че неочаквано се появява пукнатина, която води до срив в отношенията между четиримата главни герои. Тя започва да расте и тихо, но бързо да подкопава устоите на фамилията.
Тази истинска антиутопия показва, как дори в свят, подреден според строгия ред на закона, и най-малката поява на нещо необикновено може да освободи човека от отговорност и да премахне правилата, които са го карали да си движи еднопосочно до момента.
Благодарение на Токио Соната, Кийоши Куросава (няма роднинска връзка с Акира Куосава) продължава да развива своя многостранен талант. Този филм се явява своеобразен връх в творчеството му до момента. Опитът в различни жанрове му е помогнал да развие тънък усет, чрез който да успее да докосне деликатната чувствителност на зрителя. Така той знае, в кой момент е най-добре да го разсмее, в кой да го разплаче, или изплаши. Но най-възхитително е неговото умение да изненадва и удивлява, като оставя размишленията да провокират ума дълго след финалните надписи.
Запитан в едно интервю, дали лентата е портрет на съвременния живот в Токио, Куросава отговаря, че това е по-скоро утрешната реалност на хората в този град.
Токийска соната е очарователен филм, но неговата обаятелност не идва с първоначалните кадри. Тя се появява внезапно, изневиделица, точно когато героите са изгубили всякаква надежда и са достигнали дъното на своето падение. В този миг изгрява светлина и се ражда ново начало. Начинът, по който е показано това прераждане (духовно и физическо), е феноменален. Всичко е направено много скромно, но ефектно.
Актьорският състав включва имената на Теруюки Кагава, Кьоко Коизуми, Ю Коянаги, Коджи Якушо и малкият по онова време дебютант - Кай Иноваки, който печели награда за млад талант заради прекрасното си изпълнение.
В стила на един истински творец е, да обърне специално внимание на музиката. Класическата нишка е свързана с Дебюси - перфектният композитор за подобен тип филми. Той, като че ли, най-добре пасва на японската душевност и чрез него авторът винаги успява да предаде завършеност и спокойствие на разглежданата история. Надявам се и вие да се насладите на една от частите на Бергамската сюита, наречена с поетичното име Лунна светлина. Другият бонус за зрителите, е българският превод.
Токийска соната е портрет на едно обикновено японско семейство, което се бори да оцелее в съвременния свят.
Бащата (Теруюки Кагава), е принуден да напусне работа, но няма смелостта да признае това пред близките си. Големият син Такаши (Ю Коянаги) рядко посещава дома си, тъй като учи в колеж и се интересува главно от военни дела; малкият син Кенджи (Кай Иноваки) решава тайно да взима уроци по пиано, без съгласието на родителите си; а майката Мегуми (Кьоко Коизуми), чиято роля е да поддържа семейната основа, не успява да открие в себе си воля да продължи това свое задължение и решава да предприеме приключенско пътуване в неизвестна посока.
Филмът обхваща съвременни теми като тези за отчуждението между деца и родители и социалните проблеми в обществото. В началото имаме едно средностатистическо семейство, което се радва на тих и спокоен живот. Но ето, че неочаквано се появява пукнатина, която води до срив в отношенията между четиримата главни герои. Тя започва да расте и тихо, но бързо да подкопава устоите на фамилията.
Тази истинска антиутопия показва, как дори в свят, подреден според строгия ред на закона, и най-малката поява на нещо необикновено може да освободи човека от отговорност и да премахне правилата, които са го карали да си движи еднопосочно до момента.
Благодарение на Токио Соната, Кийоши Куросава (няма роднинска връзка с Акира Куосава) продължава да развива своя многостранен талант. Този филм се явява своеобразен връх в творчеството му до момента. Опитът в различни жанрове му е помогнал да развие тънък усет, чрез който да успее да докосне деликатната чувствителност на зрителя. Така той знае, в кой момент е най-добре да го разсмее, в кой да го разплаче, или изплаши. Но най-възхитително е неговото умение да изненадва и удивлява, като оставя размишленията да провокират ума дълго след финалните надписи.
Запитан в едно интервю, дали лентата е портрет на съвременния живот в Токио, Куросава отговаря, че това е по-скоро утрешната реалност на хората в този град.
Токийска соната е очарователен филм, но неговата обаятелност не идва с първоначалните кадри. Тя се появява внезапно, изневиделица, точно когато героите са изгубили всякаква надежда и са достигнали дъното на своето падение. В този миг изгрява светлина и се ражда ново начало. Начинът, по който е показано това прераждане (духовно и физическо), е феноменален. Всичко е направено много скромно, но ефектно.
Актьорският състав включва имената на Теруюки Кагава, Кьоко Коизуми, Ю Коянаги, Коджи Якушо и малкият по онова време дебютант - Кай Иноваки, който печели награда за млад талант заради прекрасното си изпълнение.
В стила на един истински творец е, да обърне специално внимание на музиката. Класическата нишка е свързана с Дебюси - перфектният композитор за подобен тип филми. Той, като че ли, най-добре пасва на японската душевност и чрез него авторът винаги успява да предаде завършеност и спокойствие на разглежданата история. Надявам се и вие да се насладите на една от частите на Бергамската сюита, наречена с поетичното име Лунна светлина. Другият бонус за зрителите, е българският превод.
