Вече съм в моето общежитие и се нанесох с един от тримата ми бъдещи съквартиранти. Той е от Киргизстан. Знае корейски, но не и английски.  Той се казва Тилек и е приятен тип. Двамата с него започваме да се учим още от утре, защото и без това няма какво друго да
правим.Общежитията са яки и в тях е много, ама много топло. Спим на отворен прозорец, заради подовото отопление. Важно е да отметна, че навън е някъде -5° или -10°.

А колкото и да е странно, забелязах че телефонът ми работи тук. Мога да звъня, получавам и изпращам СМСи, но струва 7лв на минута и 3лв на СМС. Това го намирам за особено странно, защото телефонните мрежи в Корея са много по-развити и високотехнологични от…останалата част от света, с изключение на Япония и Китай. Изрично ни беше казано, че телефоните ни няма да работят тук, но ето на, моята Нокиа на 7 години хвана обхват.

Що се отнася до другите студенти от програмата…за моя голяма изненада, почти никой не слуша музика. Но поне моя съквартирант Тилек слуша…малко. Чувствам се много странно. Особено като изтърся, че слушам корейско и китайско и всички са "Ахааа". После следва неловка тишина. Наистина не знам как карат без музика, но предполагам е въпрос на навик.

Иначе тук животът като цяло не е скъп: 1,000 уона са около долар, може би малко по-малко, а за 7,000 се наяждаш доста стабилно. Преди малко вечеряхме в корейски ресторант и аз лично останах много приятно изненадан. 7,000 уона по принцип е доста (за сравнение храната в стола струва 5,000 уона и това е най-скъпото, за 3,600 можеш да си похапнеш добре). Една бутилка вода е 500 уона, което на фона на нашия лев си е направо без пари.

Да се върнем към ресторанта. Сядаме на земята на възглавнички и си поръчваме. Носят ни 6-7 панички с разни неща в тях, наричани панчан или корейска гарнитура – кимчи, октоподи , водорасли, стъклени спагети, наречени “чапче”, ядки и други. После ни донесоха и самото ядене в една кирпичена купа, в която ври това, което си поръчал. Вода ти дават безплатно, заедно със сурови яйца, които чупиш и изсипваш в купата. Яйцата се сваряват вътре, а манджата не изстива. Два часа не изстина. Тия корейци въртят някакви магически номера :D Носят и ориз на пара, който е в каменна купа и за един час не изстива, ама грам. Изсипваш си ориза в една купичка и започваш да се храниш. В каменната купа с ориз, предлагат да ти сипят и чай. По-късно той се само сварява  и се получава ориз с чай, който също е як.

В общи линии за 7,000 уона човек може да се нахрани доста добре с вкусна храна. На всичкото отгоре получава и всички тези безплатни гарнитури. Не знам къде в България човек може да се наяде така. Единственият минус е, че
храната е хем люта, хем гореща, но ще свикна. Пет години все пак трябва да ям. Но иначе е яко. На повечето чужденци не им допадна и не знам какво ще ядат тук. Също така голяма част от състудентите ми са с доста криво и лошо мнение за корейците и ми е много странно как ще се справят. Все пак корейците са тези, които плащат за това ние да сме тук и да се учим, и ще сме сред корейци пет години. Първата година не толкова, но после в университета…корейци! Корейци на всякъде!

Баните и тоалетните в общежитието са следващия цирк. Ако си в двойна стая си имаш собствена (за стаята) баня с тоалетна, но ако си в четворна стая си с обща баня и тоалетна за етажа. Има специални тоалетни за “голяма нужда” и отделно – такива за малка. За голямата са с подгрята седалка и какви ли още не екстри  - 1001 копчета на корейски,
които не знам за какво служат, но честно казано, не смея и да ги пробвам, а и картинките по тях за много странни. Душовете са общи, но не са малко на брой, така че, надявам се, няма да има проблем с тях. Общежитията са или женски или мъжки, мисля, че трябваше да започна с това.

Тук си имаме и магазин с една печена лелка-продавачка и в него има всичко, за което може да се сети човек. Най-различни неща – от кабели, през зарядни, батерии, храна, напитки, козметика и какво ли още не. Само CD-та с музика не продават. Като се върнат останалите от групата, хващаме автобуса за Чонан, тъй като университета се намира в предградието на град Асан.

Навестихме и библиотека. Това е огромно място с книги и литература на най-различни езици на всякаква тематика. Добре…това прозвуча все едно давам дефиниция на думата „библиотека“. Реално искам да кажа, че е наистина огромна самата сграда и има много книги вътре, на фона на това, което съм виждал в България. След като се регистрираме в началото на семестъра, ще можем да взимаме книги оттам. Също така има и много компютри.

Всичко започна с това, че се записах на уроци по японски. От там се запознах с хората, които го учат и имахме общи интереси. Тогава мислех да се пробвам да отида в Япония, но ми беше много неясно как става цялата работа. Вече имах интерес и към Корея, но тогава беше значително по-слаб, защото знаех много малко за страната. 
Някъде Март месец научих, че в Япония няма да мога да се пробвам, защото вече бях на 21, а те приемат до 21 годишни. Докато се запиша щях да стана на 22, а и ти трябват 1 или 2 висши математики, защото средното им образование го покрива.
Защо изобщо на Изток? Аз лично имам много големи сблъсъци със западната култура и в голямата си част тя ми е по-непонятна от източната. Докато учих японски много смислено ми идваха обясненията, защо това е така или инак. А и исках да отида някъде на майната си, в общи линии, спрямо България, защото желаех и едно ново начало и самостоятелност.
Като научих за програмата отидох с една приятелка, която също искаше да кандидатства, до посолството на Република Корея, обяснихме им какво искаме да разберем и се видяхме с тогавашния отговорник по програмата. Той беше много отзивчив и много добре ни обясни за какво става дума, как се случват нещата и ни даде много информация, като основно каза да следим в нета. 

Досетих се, че това не се е провеждало за първи път и че 100% има онлайн документите за 2011-та и ги намерих и прочетох. Видях, че ще има да се харчат пари и от рано си направих сметката за това.
Самите формуляри излязоха септември и вече бях готов като цяло. Заех се да ги довърша, препоръки да събирам, напред-назад беше едно голямо лутане по министерства, писане на e-мейли с посолството и не малко разговори с отговорниците по програмата.
В крайна сметка подадох всички документи и след около един месец беше интервюто. Реално големия зор е да стигнеш до там. 30-на бяхме кандидатите, 4-ма стигнахме до интервюто. На него беше важно да впечатля комисията, която беше от две много добронамерени лелки от МОН и двама корееца.
Още на следващия ден беше ясно кой е приет и кой не и аз бях приет като резерва и това много сериозно ме демотивира и стресна. Но реших да изчакам. Писах на момичето, което я приеха на 1-во място, Цветомира Векова, да ѝ честитя. След това бяха 3 месеца, през които ту нещата бяха добре, ту зле.
Излязоха класациите, бях в списъците на световните резерви, което беше добре. Последва 1 месец тишина. После изведнъж ми писаха на 21-ви декември да си направя медицинските изследвания, които са задължителни и беше забавно да се обикаля по доктори и лаборатории преди новогодишните празници.
След това беше чакането до 4-ти да ми пишат от университета, в който бях приет. Реално ако те ме приемат, заминавам. Поне така бях разбрал от документите.
Писаха ми от университета и имаше една дълга кореспонденция, разбрахме се за всичко и те ми казаха накрая "Много добре, но сте Изчакващ, ако ви приемат, се надяваме да се видим през 2014-та" и аз бях пак шашнат и бяха едни много дълги 20 дена до крайните резултати. Когато те излязоха и аз и Цвети бяхме приети и просто... олекнах от грижи.

25 февруари - Заминаването!

Пътуването беше наистина дълго. По време на полета от София към Истанбул ни дадоха да ядем и не беше зле. Тъкмо ни сервираха и 15 минути след това започнахме да кацаме. А самият самолет беше малък.
Полетът от Истанбул към Корея обаче... Самолетът беше като космически кораб – 3 реда седалки в 4 отделения, 360 пасажера. С 2 седалки на ред до прозорците и 4 по средата. И двата самолета бяха на турските авиолинии и на кацане в самолета се разнасяха турски ритми. На нас с Цвети ни беше забавно. В полета до Сеул имаше сигурно само 5-6 турчина, около 350 корееца и останалите бяхме няколко българи. Но турски ритми си имаше. Колкото до съобщенията в самолета те бяха първо на турски, после на английски и накрая на корейски.

Естествено английския звучеше по-неясно от корейския, но като цяло се разбираше. Полета беше над Черно море, Каспийско море, Азовско  море (то пресъхва, поне от това, което видях). Видях още Казахстан, Киргизстан... една голяма и бяла пустиня. После минахме над Китай и честно казано има много малки селца – от по 30-40 къщи. Летяхме на височина 10,000 - 12,000м със скорост около 900-1100 km/ч, общо 8600км от Истанбул. Минахме почти над Пекин, но и да бяхме минали над него нямаше нищо да видим, заради облаците. След някоя и друга година ще се опитам да отида на екскурзия до Китай. Изглежда много интересно.

При първия полет от София към Истанбул беше яко – подруса малко, докато самолета набере височина и това беше. Обаче после онзи 370 тонния звяр как излетя от Истанбул. Като даде газ, то едно бучене, то едно чудо. От вътре изглеждаше като космически кораб и създаваше усещане за такъв. Кацането стана много бързо като разпери подкрилките и надкрилките за около 15-на секунди спряхме след като се приземихме. После на летището в Инчон се качихме на специален влак, който превозва пътници от летището към Сеул. След това минахме през митницата и декларирахме какво пренасяме. И понеже не може да се внасят оръжия и ножове, а аз имам макетен нож в багажа, отивам и декларирам, че имам нож в куфара и давам да го прегледат. Жената, която проверява ме пита най-учтиво може ли да го отвори и да види и аз й отвръщам, че може. Показах й ножа и й обясних за какво служи. Тя като го видя каза, че няма проблем и мога да го задържа, след това всичко беше окей. 
Така общо взето премина пътуването, най-сетне бях в Корея!