В продължение на години все се шегувах как, ако някога стигна до Корея, вероятно още щом кракът ми стъпи на летището ще се просна на пода и блажено ще умра от щастие. Когато стигането ми до Корея беше вече уредено, започнах честичко да се сещам за тази си „шега“ и установих, че наистина нямам представа как точно ще реагирам, когато наистина стигна там.
Дните преди отпътуването минаха като на сън, защото изобщо не можех да се концентрирам върху случващото се около мен – мислено вече обикалях местата в “must-see” списъка ми. Отрезвителното си разтърсване получих чак на летището. „За къде да пътува куфарът ви?“. Не знам дали служителя на check-in гишето на летище София усети колко ме зашемети въпросът му, но в моята глава в този момент времето спря за миг. „Сеул.“ – премигвам, стараейки се да му дам адекватен отговор. „Директно за летище Инчон, не желая да го вземам в Мюнхен.“ – издишвам, горда че съм вързала цяло изречение. Той ми се усмихва, залепва бележката за багажа на една от бордните ми карти и ми ги подава с пожелание за приятен път. В главата ме ехти собственият ми глас ми, произнасящ думата „Сеул“. Усещането е сякаш е на непознат език и не знам какво означава, за това я повтарям многократно, отпивайки се да разгадая тайните й.
Тук вероятно е времето за едно самопризнание – обожавам да пътувам, но полетите със самолет са ми крайно неприятни. Никога това не ме е спирало да пътувам, но е факт. Стараех се до последния момент да не мисля за общо 13 часовия полет на отиване и 15 часовия на връщане. Полетът до Мюнхен, където трябваше да се прикача на директен до Инчон, ме изнерви. Само два часа, но по едно време нещо сякаш удари самолета и имаше продължителна турбуленция и нелогичният ми страх от летене имаше повод да се разбеснее. За мое учудване 10 часовия полет до Корея беше много по-приятната част. До сега не бях пътувала на интерконтинентален полет и на толкова дълго разстояние. Самолетът беше наистина огромен, пред всяка седалка имаше монитор с опция за гледане на филми и сериали, слушане на музика и аудиокниги и дори различни видеа и подкасти за хора, които имат страх от летене. За всеки пътник имаше и одеяло, възглавничка и слушалки. Вероятно за много хора това е нещо обичайно, но за бях много впечатлена. Учудвайки самата себе си, някъде в мен се зароди дори нетърпение да полетим, за да мога да гледам някой хубав филм, да разбера каква храна се предлага на борда и дори да поспя(!), на което обикновено съм неспособна в самолет. В крайна сметка полетът беше дори приятен, храната беше много хубава и съвсем наистина спах!
Като гост на Korea.net на летището ме очакваше човек, пратен от тях, който носеше табела с името ми. Едвам се сдържах да му я поискам за сувенир. Беше доста сюрреалистично да се намирам на летище Инчон, което бях виждала на толкова много снимки. На живо, където не се разхождат к-поп айдъли наоколо, влачещи тълпи от крещящи фенки около себе си, ми се стори много приветливо и хубаво. Толкова бързах, за да не карам хората, които ме посрещнаха, да чакат, че нямах време да осъзная, че най-после съм на корейска земя…
След като си оставих багажа в хотела, денят беше мой. Първото място, което посетих, беше храмът Jogyesa – главният храм на традиционния корейски будизъм. Построен в края на 14-ти век, храмът бива напълно разрушен в пожар, но е възстановен през 1910 г. под друго име с усилията на много уважавани монаси. Бива му отдадена ролята на главен храм на корейския будизъм през 1936 г., а през 1954 г. се извършва преорганизация, за да се премахне японското влияние и да се съживи традиционният будизъм, в резултат на което е създаден днешният храм Jogyesa.
Дните преди отпътуването минаха като на сън, защото изобщо не можех да се концентрирам върху случващото се около мен – мислено вече обикалях местата в “must-see” списъка ми. Отрезвителното си разтърсване получих чак на летището. „За къде да пътува куфарът ви?“. Не знам дали служителя на check-in гишето на летище София усети колко ме зашемети въпросът му, но в моята глава в този момент времето спря за миг. „Сеул.“ – премигвам, стараейки се да му дам адекватен отговор. „Директно за летище Инчон, не желая да го вземам в Мюнхен.“ – издишвам, горда че съм вързала цяло изречение. Той ми се усмихва, залепва бележката за багажа на една от бордните ми карти и ми ги подава с пожелание за приятен път. В главата ме ехти собственият ми глас ми, произнасящ думата „Сеул“. Усещането е сякаш е на непознат език и не знам какво означава, за това я повтарям многократно, отпивайки се да разгадая тайните й.
Тук вероятно е времето за едно самопризнание – обожавам да пътувам, но полетите със самолет са ми крайно неприятни. Никога това не ме е спирало да пътувам, но е факт. Стараех се до последния момент да не мисля за общо 13 часовия полет на отиване и 15 часовия на връщане. Полетът до Мюнхен, където трябваше да се прикача на директен до Инчон, ме изнерви. Само два часа, но по едно време нещо сякаш удари самолета и имаше продължителна турбуленция и нелогичният ми страх от летене имаше повод да се разбеснее. За мое учудване 10 часовия полет до Корея беше много по-приятната част. До сега не бях пътувала на интерконтинентален полет и на толкова дълго разстояние. Самолетът беше наистина огромен, пред всяка седалка имаше монитор с опция за гледане на филми и сериали, слушане на музика и аудиокниги и дори различни видеа и подкасти за хора, които имат страх от летене. За всеки пътник имаше и одеяло, възглавничка и слушалки. Вероятно за много хора това е нещо обичайно, но за бях много впечатлена. Учудвайки самата себе си, някъде в мен се зароди дори нетърпение да полетим, за да мога да гледам някой хубав филм, да разбера каква храна се предлага на борда и дори да поспя(!), на което обикновено съм неспособна в самолет. В крайна сметка полетът беше дори приятен, храната беше много хубава и съвсем наистина спах!
Като гост на Korea.net на летището ме очакваше човек, пратен от тях, който носеше табела с името ми. Едвам се сдържах да му я поискам за сувенир. Беше доста сюрреалистично да се намирам на летище Инчон, което бях виждала на толкова много снимки. На живо, където не се разхождат к-поп айдъли наоколо, влачещи тълпи от крещящи фенки около себе си, ми се стори много приветливо и хубаво. Толкова бързах, за да не карам хората, които ме посрещнаха, да чакат, че нямах време да осъзная, че най-после съм на корейска земя…
След като си оставих багажа в хотела, денят беше мой. Първото място, което посетих, беше храмът Jogyesa – главният храм на традиционния корейски будизъм. Построен в края на 14-ти век, храмът бива напълно разрушен в пожар, но е възстановен през 1910 г. под друго име с усилията на много уважавани монаси. Бива му отдадена ролята на главен храм на корейския будизъм през 1936 г., а през 1954 г. се извършва преорганизация, за да се премахне японското влияние и да се съживи традиционният будизъм, в резултат на което е създаден днешният храм Jogyesa.
 |  |
Да кажа, че е красив и от вътре и отвън, би било крайно недостатъчно. Отвън храмът е украсен със сцени от живота на Буда и издълбани флорални мотиви, а вътре се намират три огромни статуи на Буда: отляво Амитабха, Буда на Западния Рай; в центъра - историческият Буда, който е живял в Индия и е постигнал просветление; отдясно, Бхайсаджа Буда или Буда лечител, държащ купа за лекарства. Така всеки може да се моли на този Буда, който може най-много да му помогне.
Снимка: traveladventures.org
На влизане в храма вярващите се покланят три пъти като докосват челото си на земята - веднъж за Буда, веднъж за дхарма (учението) и веднъж за санга (монасите) в храма. Когато влязох беше ранен следобед, но бе пълно с хора, които се кланяха и молеха. След малко излезе и един от монасите, работещи в храма, който запя песен и всички присъстващи започнаха да се покланят в синхрон, а някои и пригласяха на думите на монаха. Не само за пръв път пристъпвах в будистки храм, но за пръв път наблюдавах и ритуал, който се извършва в него. Обстановката ми се стори много по-уютна и приветлива, отколкото в църква.
След като прекарах също няколко минути в компания на усмихнатата статуя на Буда в двор на храма и десет етажната ступа, се насочих към друго популярно място - Bukchon Hanok Village. Разположено между двореца Gyeongbokgung, двореца Changdeokgung и храма Jongmyo, традиционното селище е съставено от множество малки алеи и традиционни къщи ханок. Запазено е, за да показва развитието на градската среда от 600-годишна назад. Сега сред улиците му могат да бъдат намерени най-различни ресторанти и магазинчета, а докато се разхожда между тях, човек можете да усети атмосферата от времето на династията Чосон. Облечени в ханбок туристи са обичайна гледка наоколо, понеже в района се намират места, от където могат да се наемат такива традиционни дрехи.
След като прекарах също няколко минути в компания на усмихнатата статуя на Буда в двор на храма и десет етажната ступа, се насочих към друго популярно място - Bukchon Hanok Village. Разположено между двореца Gyeongbokgung, двореца Changdeokgung и храма Jongmyo, традиционното селище е съставено от множество малки алеи и традиционни къщи ханок. Запазено е, за да показва развитието на градската среда от 600-годишна назад. Сега сред улиците му могат да бъдат намерени най-различни ресторанти и магазинчета, а докато се разхожда между тях, човек можете да усети атмосферата от времето на династията Чосон. Облечени в ханбок туристи са обичайна гледка наоколо, понеже в района се намират места, от където могат да се наемат такива традиционни дрехи.
 |  |
Снимка: jrrny.com
В списъка ми с места, които искам да видя, със звездичка беше отбелязано SeMA или Seoul Museum of Art. Музеят приютява международно признати изложби и е представял произведения както на Шагал, Матис, Ван Гог и Пикасо, така и е бил домакин на изложбата „PEACEMINUSONE: Beyond the Stage” на G-Dragon. С 6 зали на 3 етажа, SeMA е един от най-добрите музеи за модерно изкуство, в които съм стъпвала. Изключително разнообразно съдържание, изобщо не ограничено до Корея, а дори напротив. В нашия Instagram профил можете да видите избрани ексопнати от музея.
Вечерта се върнах отново до храма Jogyesa, защото исках да видя как изглежда и през нощта. Е, пред такава красота може единствено да се мълчи.
Вечерта се върнах отново до храма Jogyesa, защото исках да видя как изглежда и през нощта. Е, пред такава красота може единствено да се мълчи.
Автор: Емилия Кирчева
