Отново 11 Ноември. Превъртам календара предколедно, за да разкажа за един друг празник. Празник, който не мисля, че някога съм очаквала изобщо да отбележа. Pepero/Pocky Day.  Принципно към подобен тип маркетингови празници не проявявам особен интерес, но много исках да срещна местни фенове на Азия, да завържа някое познанство, че и приятелство, ако успея. След дълго търсене попаднах на фен групата във Фейсбук - HallyuCY (отново нещо, което не бих очаквала да ме ентусиазира). Оказах се в малко, мило, сплотено общество на азиатски любители. Странен феномен е, че макар да са значително по-малко като количество хора, отколкото в България, доста често си организират събития, събирания, flash mob-ове - абе, забавляват се. Покрай именно събитието им за Pocky Day срещнах много хора, някои от които станахме много близки. Във връзка с деня, впрочем, двата магазина в Никозия, които предлагат азиатски стоки и Поки, организираха събития, промоции и състезания. ((Аз спечелих безплатна кутия Поки от Japanese Flavours)) 

Мини продължението на историята е, че две седмици по-късно Еми от екипа кацна на моя територия и ме посети. Заедно с нея се впуснахме в още по-дълбоко проучване на Поки селекцията в Кипър, като посетихме и вторият магазин - Pow The Shop. Целият магазин е като малък рай, доста голям, адски пълен със стока и адски пълен с красив мърч, който искам да имам. Нащраках малко снимки на разни стоки, които ми хванаха окото.

Ииии за завършек на това мини хедонистично приключение - крайният резултат от нашата мисия да пробваме възможно най-много видове. (А после сама намерих още 2-3 три вкуса, които на са на снимката). Някои хора смятат, че Пеперо или Поки деня се е появил, когато една ученичка подарила на друга пакет Пеперо с пожеланието да бъде слаба и висока като Пеперото. След толкова много кутии от него обаче мога да заявя, че това е дълбока лъжа и ефекта е категорично противоположен. Искам си парите обратно.

Основата на буто си проличава, но е гарнирана с множество заемки и елементи на други стилове, както и личния подход на артиста към танца, така създавайки негов собствен стил. Той сподели, че понякога сънародниците му не са напълно сигурни какъв стил танцува, но и самият той не е.

Много по-лично преживяване за мен беше обаче да присъствам на двучасовия му уъркшоп. Пристъпих с лек страх предвид липсата ми на какъвто и да бил опит в този жанр. Знаех само основни факти - започва като форма на японски театър, визуално е предизвикателен, като гротеска дори, танцьорите сякаш отричат физиката и физиологията на телата си, а кожата им е покрита цялата с бял прашец. Извънземно някак. 
Юкио Сузуки започва да се занимава с буто танци още през 1997 година, като през 2000 основава собствена танцова компания - Yukio Suzuki Projects. Преди да настъпи деня на срещата ми с него поразтърсих информация, интервюта, статии за него, искаше ми се да видя основно как подхожда към танца. Навсякъде той споделя, че за него много по-важна от техниката е емоцията. Не просто самоцелната емоция, а успешно предадената през изкуството на танца. Характера на танца. Ама не казва ли това всеки танцьор? Трябваше да се убедя сама.
И, о, колко добре се убедих. В залата бяхме около 15 напълно непипвали буто през живота си ентусиазирани ученици. Аз от България, някои от Кипър, други от турската част, трети от Англия и т.н. и т.н. Актьори, танцьори, художници - всякакви хора. Беше ни цветно. А пред Юкио имаше доста сложна задача - в два часа да ни представи есенцията на буто и да ни научи на нещо. 

​Не предполагах, че някой може да се справи толкова брилянтно с подобно предизвикателство.

Твърде банално би било просто да кажа колко много нови упражнения и заигравки с танца ни показа. Честно казано, даже си ги записах, за да ги ползвам и други пъти като тренирам, оказаха се над десет. Десет! И всяко едно помня без проблем, дотолкова се запечатаха в съзнанието ми. Целта му беше да ни даде нещо от буто, което може всеки да приложи в основния си танцов стил или артистично проявление. Да раздвижи телата ни по различен начин от този, с който сме свикнали. Два часа минаха толкова бързо! Енергията на Юкио Сузуки беше заразителна и по някакъв странен начин метода му на преподаване наистина успя да преобърне представите ми за танца дори за това кратко време.

Едно от "упражненията" беше по двойки да застанем един срещу друг и да започнем да си "подмятаме" енергия. Все едно си играем на подаванка ама без топка. Дотук лесно. После той сменя - вече може да си я подаваме, но само с тазобедрената кост. Или само със стъпало. Или само с глава. И неусетно започваш да движиш тялото си в посоки, скорости и темпове, които не си подозирал, за да изпълниш задачата. 

Твърде ми е банално да завърша отново с "толкова много националности на едно място, правещи едно и също нещо, радващи се". Не, че не е вярно. Но в двата часа през ум не ми мина кой от къде е, аз от къде съм, коя съм и какво правя. Просто ми беше щастливо.

Кратко видео от фестивала с кадри от представлението и уъркшопа на Yukio Suzuki Projects.