
Заглавието е заимствано (с позволение) от известен сборник с разкази на Реймънд Карвър, озаглавен „За какво говорим, когато говорим за любов“.
Почти като една от благородните истини на будизма звучи добавената на корицата мантра на маратонеца, за да ни подсети, че в есето пред нас се крие нещо много по-дълбоко, от това, което можем да си представим.
Чрез творбата Мураками се опитва да опише себе си. Стреми се да направи своеобразна дисекция на собствения живот и философията, която изповядва, като овсен това, включва любопитна информация за обстоятелствата, около които са писани някои от романите му. По този начин опитва да се опознае сам, а покрай него и читателят вниква в същността му.
Едва ли има човек, който да познава себе си изцяло. Самият автор често повтаря, колко му е трудно да надзърне в дълбините на мислите и чувствата си. Но факт е, че след прочитането на тези мемоари, аз започнах да уважавам този човек още повече, понеже видях дълбокото му желание да се самоусъвършенства и да довежда всичко, с което се захване докрай, благодарение на своята усърдност, търпение и физическа сила. Японците имат един израз, който изразява цялата им отдаденост в конкретно начинание. Те казват "ganbarimasu" - "давам всичко от себе си". Тази черта се явява дълбоко вкоренена и у Мураками, въпреки че той самият изтъква други свои дадености, които го различават от останалите японци (фактът, че не е отборен играч, например).
Автобиографичните елементи в книгата са изключително интересни. Читателят разбира, че Харуки Мураками всъщност е снанал писател съвсем спонтанно. Моментно появилата се потребност да изрази своите идеи върху белия лист, води до съвсем неочакван, но естествен резултат - спечелването на конкурс и публикуването на първата му творба. Именно в този период, Мураками се превръща в бегач. Според него, писателят трябва да е бегач, за да оцелее като творец и човек. Най-важното е това да не му тежи. Той сам пожелава да стане писател-маратонец. Така го усеща и така го прави. Харесва му. Така се чувства жив. Освен всичко друго, тичането му помага да придобие по-голяма концентрация, постоянство и издръжливост, което е от полза и за писането на романи.
Ако се питате, защо бяга Мураками? Каква е целта му? Защо изминава по 42 км. в маратони и дори завършва 100 километрови ултрамаратони?! Самият той отговяра, че от всички спортове, тичането най-приляга на манталитета му. Помага му да релаксира и да избистри ума си. Разбира се, целта не е победата. Той дори не гледа на маратоните като на състезания със съперници. За него бягането прилича на писането. То се явява нещо като метафора, която му помага да става все по-добър писател. Казано с други думи, Мураками тича в празното, за да го запълни с мисли, които по-късно да предаде на лист хартия.
"За какво говоря, когато говоря за бягането", на пръв поглед, е обикновена книга, без наличието на фантастичен реализъм и загадъчни котки между страниците, но тя ни помага да се докоснем до човека Мураками и да открием, откъде той черпи енергия и вдъхновение за писателския си устрем. Досущ като героя от разказа на Осаму Дадзай "Хашире, Мерос" ("Бягай, Мелос"), писателят се втурва в надпревара със Слънцето и себе си, за да открие важни истини за живота.
Няма да сбъркаме, ако наречем Мураками писателят с най-здравословен начин на живот. Ако това ще му помогне и в бъдеще да създава гениални творби, тогава нека му изпратим искрено пожелание да продължава напред!
"Хашире, Мураками-сан!"